Корица: Мека

Година на изданието: 2013

Страници: 324

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

   На три пъти започвах „Апарат“, преди да пробия през началното струпване на антиконсумеристка реторика, основана на Нейоми Клайн, Ноам Чомски и други знайни и интересни фигури. Натам романът потича в друго русло, така че съветвам да не се отказвате, дори и по първите страници да откриете неща, които не ви допадат или с които не сте съгласни. Това е от книгите, които могат да повлияят повече от кое да е нехудожествено изследване по темата, защото романите винаги (за добро или лошо) стигат до повече хора и прокарват по-добре иначе идентични идеи.

   За мен „Апарат“ беше безкрайно нужна и се появява в точен момент. Васил Георгиев е уловил и изтипосал добре тази идиотщина, която ни залива отвсякъде, стимулираща да купуваш бясно, да изхвърляш мигновено всичко, което вече не е „модно“, и да го заменяш с нов модел, който на практика е същият, но рекламата те убеждава, че 3-те милиметра по-голям екран ще променят живота ти и ще си щастлив. От друга страна, „Апарат“ задава и рамка на едно общество, което след вчерашните избори не изглежда хич фантастично – с много от елементите на 90-те като мутромафиоти и самозванци-пътеводни звезди, и с наглостта на политическата олигархия, която съзнава, че има в ръцете си механизмите да се самовъзпроизвежда неограничено време. Истината е и че началото на романа предполага нещо мащабно, нещо силно и да – неизбежно – идеологическо (иронията спрямо цитата най-долу), но всъщност авторът внезапно поема по друга писта, която не е никак лоша, но в мен остана очакване за повече, което може би едно продължение би могло да удовлетвори.

   Историята, за която, убеден съм, вече навярно сте чели (я в „Литературата днес“, я в „Аз чета“, я в „Библиотеката“), се върти около Арлекс Полихронов, бивш маркетолог, който е обърнал невромаркетинга срещу консумеризма. Използвайки революционен апарат, той твърди, че може да накара хората да прозрат отвъд това, което уж желаят на повърхностно ниво, и да открият отдолу истинските, автентични и незамърсени мечти на всеки човек. Около това се завърта еко и антиконсумеристко движение, което бързо набира хиляди, които отхвърлят класическата икономическа верига и започват да си помагат взаимно на бартерна основа. Това движение – „Хармония“ – получава широк отзвук по света и подкрепа от доста по-леви интелектуалци. Същевременно то е контрапункт на Веригите – картелно споразумение на икономическите сили, които пропагандират, че са неизбежни като данъците и смъртта. Е, не са.

   Срещу „Хармония“ работят най-разнообразни сили като политическите властници, които бранят недосегаемостта си, местните криминални лица, живеещи в тясна симбиоза с тях и споменатите вече икономически робовладелци. Сред това именно противоборство се набутва Емил, обикновеният човек, който използва своя шанс да открадне нещо голямо (за 6 млн. евро) и да осигури бъдещето си. Разбира се, стройният му план, включващ кражба на идентичност на циганин-емигрант, се проваля, и се започват едни безкрайни совалки, в които са набъркани както „Хармония“, нейният лидер и приближените му, така и няколко кофти мутри и шантави приятели, всеки от които – трябва да му се признае на Георгиев – са както колоритни, така и правдоподобни.

    Тук някъде обаче романът от визионерски преминава в посока трилър, както и една по-странична, обследваща сексуалността линия, която не разбрах защо е въведена, но нейсе, винаги може да се каже, че в днешно време нищо не е само „мъжко“ или „женско“, а смес от двете. Има и още една прелюбопитна линия, която остава неразвита – за мистериозните Великани, които всяват страх по софийските улици, като нощем нападат минувачите с чукове на обществени места. Дори и това безумие обаче не стряска обичайния ход на живота в столицата.

   Краят е отворен и точно това ми дава надежда, че историята ще бъде продължена, защото просто искам да знам какво се случва с героите и с абсурда, в който живеят/еем.

    Това е първата книга на Васил Георгиев, която чета, и ми допадна, макар наистина да ми се щеше нещата да са по-„идеалистични“. Да, знам, не бива един герой да е само добър или лош, и той определено обрисува персонажите си като сложни личности, но все си мисля, че един добър пример щеше да е позитивен, дори и да е нереалистичен на фона на обстановката около му.

   И за десет, един прекрасен цитат, под който се подписвам с две ръце:

Идеологията и религията са обида за човешкия интелект. Никой човек, който разсъждава, не бива да приема идеологиите и религиите. Те са пакетни сделки, в които има неща, които споделяш, но и неща, в които се принуждаваш да вярваш заради желанието си да се идентифицираш било с някаква идеология, било с някаква религия. Те съществуват, за да могат да хранят проводниците си – политиците, духовниците и търговците, които не са нищо повече от паразити, намерили начин да живеят, без да се напрягат особено.

Поръчай с безплатна доставка.
Поръчай с безплатна доставка.