Всъщност се бях сбогувал със Скълдъгъри Плезънт и Валкирия – една от най-шеметните тийн поредици ме забавлява години наред, доказвайки, че може да се пише за млади и отвъд клишето. А безспорно и в градежа на своята вселена Дерек Ланди показа истински талант и умения – книга след книга героите му растяха, предизвикателствата – още повече, а приключенията се вмрачаваха и ставаха все по-сериозни и страховити. И ако първите книги бяха лековато забавление, то към края нямаше място за смях, бях впримчен изцяло в този полудял магьоснически свят и не ми се излизаше. Но вижте поредицата, за да ме разберете: „Скълдъгъри Плезънт“, „Да играеш с огъня“, „Безликите“, „Мрачни дни“, „Тленни обвивки“, „Вестителят на смъртта“, „Царството на злото“, „Последната битка на Мъртъвците“, „Смъртта на светлината“. И мисля, че не бива да се захващате с „Апокалипсата ме хвана“, преди да сте попрочели поне няколко от тях.
За феновете на поредицата – като мен – сборникът е истинско пиршество. Особено след като още в началото ни пренася в XIX век, далеч през събитията от поредицата, където Мъртъвците в пълния им състав преследват Нефариан Серпин – епизод от събитията, които знаем само като отгласи в бъдещето. Следващият също е от миналото – Гордън Еджли отива на светско събитие, което се изражда в сектантско сборище и показно защо с някои автори не бива да се запознаваш изобщо. В сборника са включени малки, забавни истории от ежедневието на Скълдъгъри и Валкирия, които са пълнежът на дните, в които не спасяват света по обичайния си маниер, а някои от героите, с които се запознаваме, са измислени от фенове на Дерек Ланди. Трагикомични или смъртносериозни, тези герои създават проблеми – дали са намерили могъщи магически артефакти, дали крадат деца и тикат някоя чудовищна абоминация да се влюби в детектива-скелет, други се крият из пещери и ядат хора (доста прилича на „Анна в рокля от кръв“ тая лоша Черна Алис), други имат грижи (или талант) с това да бъдат запомнени, но това не им пречи да се набутат при племе канибали; една гадна магия, която създава реалност само за жертвата, което позволява да бъде прегазена от влак направо в хола ѝ… и още, и още, и още. Някъде там научаваме и нещо важно – как Валкирия се запознава с вампира Сийлън, обстоятелствата са… хм… римско-гладиаторски един вид, пък знаете сетне що се случва.
Няма да ви издавам повече, сигурен съм, че всеки, който е попадал под обаянието на поредицата, ще си набави и „Апокалипсата ме хвана“ и ще се забавлява с тези кратки порции от свят, който си заслужава да бъде преживян. Аз се оттеглям в размисъл на кого съм си дал копията от другите книги и да смятам колко ще ми струва да си купя всички наново, защото държа да ги притежавам и изкусително да ги сложа така, че детето ми един ден да посегне само към тях (диаболичен смях).
– Говориш така, сякаш познаваш и други като мен – рече Ардженто. Ти, който за мен си просто едно жалко насекомо,ти се осмеляваш да застанеш на тоя балкон и да се опитваш да ме раниш с обидите си. Аз съм по-жилав, отколкото ти се струва, приятелю. Не мога да бъда ранен с думи, нито с острие, нито с куршум. Аз съм вечен. Аз съм нощта. Аз съм деня. А ти кой си?
Скълдъгъри свали черните си очила, щракна с пръсти и бинтовете, омотали главата му, пламнаха, почерняха и се разсипаха на пепел внезапно, разкривайки черепа отдолу.
– Аз съм Скълдъгъри Плезънт.
– Мамка му – измърмори Ардженто.
– А ти си арестуван.
Ардженто се обърна кръгом и си плю на петите.
