Само шест месеца след излизането на „Колапс“ получихме и продължението – „Апокалипсис“. Джон Скалзи продължава романтичната си и издържана в ретродух космическа опера за галактическата империя на човечеството, която се е устремила към своя разпад. Космическите коридори, които досега са свързвали отделните колонии, започват да изчезват – и тяхната тясна обвързаност и зависимост ги обричат на упадък и доста вероятна скорошна гибел.
Само че, както наблюдаваме и в нашето време, научните доказателства не са достатъчни, за да бъде осъзната заплахата. Затова и след всичките трудности и заплахи, с които трябваше да се пребори в първата книга, Емперо Грейланд II прибягва до любимото в цялата история на човечеството помощно средство – религиозни откровения. Което идва като шок дори за членовете на църквата, която оглавява, защото далеч в митичното минало е последният път, когато този шарлатански метод е бил използван. Властта изглежда слаба и несигурна и няма изненада, че благородническите домове ще се опитат да си я присвоят. Заговори се въртят от всички, но победителят е неочакван.
А доказателствата за голямата промяна внезапно се оказват достъпни – едни пътища изчезват, но се оказва, че нови се отварят, макар и временно. И един от най-старите, водещ до легендарна система, се е появил тихомълком – и експедиция поема да даде отговори какво се е случило с изолираната система. Но там чака далеч не само една тайна, а и заровеното минало на човечеството. И става още по-интересно. Разбира се, с неизбежната досада от въвеждането на deus ex machina.
„Апокалипсис“ продължава да комбинира наивни герои и епични космически битки, някакво носталгично усещане ми носи тази поредица и я считам за хубав реверанс към златните години на фантастиката през XX век. И тук вече усетих много силен привкус на Артър Кларк и неговата „Градът и звездите“, ще видите.
