Плетеница от светове в „Аркадия“ на Иън Пиърс

 В свят на предизвикана по химичен път нормалност на съзнанието
малко лудост осигуряваше невероятни предимства.

Преди няколко месеца подочух, че „Orange Books“ ще издават голяма фантастика през декември, но доста по-късно научих коя – „Аркадия“ на Иън Пиърс, която получи и номинация за наградата „Артър Кларк“. Колегите бяха така любезни да ми дадат предварително копие за прочит, затова и сега мога да подгрея очакванията ви за излизащата следващия петък, 16 декември, книга.

   Кръгове, вписани в други кръгове, те в трети… „Аркадия“ е една интелектуална плетеница, която е написана с прецизно изградена последователност от епизоди. Три различни свята се преплитат, а въвеждането на един герой основно се случва през погледа на друг – и страници по-късно Пиърс ни вкарва пък в неговата глава и поглеждаме същата сцена от друга гледна точка. И разбираме какво всъщност се е случило. Обикновено такъв маниер на разказване по-скоро би ме раздразнил, обичам плавни, хронологично последователни истории, но тук… се получава. Не мога да го обясня съвсем, но авторът така умело редува различните линии, че създава сплав там, където иначе би се получил хаос. Дори преди малко, докато се ровех за снимки, попаднах в сайта на приложението към книгата – https:////arcadiatheapp.com/, което, доколкото разбирам (на Андроид съм, не мога да го тествам), позволява да се следват отделните линии самостоятелно, а не с редуване, както добрата стара хартия повелява. Това е много интригуващ подход и определено ми се прииска да можех да прочета книгата точно така. Вероятно обаче би се загубила точно тая сплав, която може да съществува само чрез последователното и равномерно навлизане в историята през различните гледни точки, но не и при превръщането им в самостоятелни разкази, които се засичат един с друг.

    Историята има три пласта. В първия след Втората световна война в Англия един уморен университетски преподавател – Хенри Литън, гради свой  свят от думи, повлиян и от някогашното си литературно приятелство с Толкин и К. С. Луис (те не участват, но препратките към тях са приятни). Светът му е от фантазен тип (разбирай мечове и лъкове, замъци и прочие, макар и не с типичната монархическа йерархия), но той не бърза да го заселва и развива – предпочита да създаде толкова съвършена като условия вселена, че сетне историите, случващи се в нея, да се развиват естествено, а не да се налага авторовото въображение да внася корекции. В тази си част Пиърс много фино описва светоизграждането в писателския занаят, капаните и предизвикателствата пред него.

  Във втория, бързо разконспириран като бъдещето, Земята е доста променена, а хората живеят в антиутопично общество, направлявано от глобално правителство от учени. Емоциите се контролират по химически път, младостта и дълголетието са осигурени за всички, а само в периферията на това идеално уредено общество живеят ренегати, които не се подчиняват и не желаят да следват общата посока. В тази си част Пиърс издиша, заради нея и книгата не ми хареса толкова, колкото очаквах – само щрихиран е този бъдещен свят, доста груб и недоразвит, сякаш само до чернова го е докарал. Но си имам едно наум, че може би това е авторово решение, намек за нещо, което не мога да издам, защото е в същността на фабулата на романа. И това е възможно, целият роман е такава плетеница, че двусмислието е неизбежно.

  Третият… е, това е светът от думи, роден в главата на Хенри Литън. Неговият свят внезапно се оказва достъпен откъм реалността с интересна технология, идваща от бъдещето и позиционирана в близкото ни минало. С което и стигам до основното в романа – той е за пътуване във времето, но и не съвсем. Типично по британски Иън Пиърс отказва да вкара изкуствен адреналин в историята, вместо това поддържа равномерно и интригуващо темпо между различните линии, без да засилва или да придава тежест на коя да е от тях – такова прецизиране наистина предизвиква възхищение, защото хич не е лесно да балансираш между исторически наратив с лек шпионски привкус, антиутопичен пласт с оруелов размах (може би повече към филма „Еквилибриум“ бие) и средновековно фентъзи без магии, но пък с цял герой а ла Робин Худ в гората.

   Кръгове в други кръгове. Всъщност не мога нищо повечко да кажа за сюжета, дяволски оплетен е и не бива да се подръпва ни една нишка, за да не разплета нещо важно, което читателят трябва сам да открие – или да не открие, не мога да не призная, че краят ме остави в почуда, изобщо всички романи с пътуване във времето оставят винаги една недоразбраност заради крехката зависимост между минало, настояще и бъдеще, която бива изкуствено накърнена. „Аркадия“ е кротка, смислена, хубава фантастика, която ми напомни на „Картата на времето“ и „Картата на небето“ на Феликс Палма. Не очаквайте екшън от този роман – единствената мащабна битка е напълно подмината и Пиърс изпраща там единия от героите си – и читателя с него – чак след нейното приключване. Но дори и фантастика точно не е, защото преплитането на жанровете не позволява еднозначно да бъде категоризирана – може би нещо като „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл си представете: пирамида от различни истории, които се издигат и сетне слизат заедно. Само че са оплетени като ДНК секвенции – смислени и работещи са само в синхрон помежду си. И само гадая дали другия начин на четене на тая история, който споменатото по-горе приложение предоставя, ще изгражда сходно или по-добро разбиране. По-скоро не.

  Литературата се ражда между думите и редовете, в зоната, където те се смесват. И „Аркадия“ показва това по спокоен и смислен начин. Световете между страниците са истински. Понякога повече от нужното.