Нямам идея как да започна тоя текст. Не знам как да го продължа, а как ще завърши пък изобщо не ми увира главата. „Арена на боговете“ на Мат Съдейн е една от най-странните и чалнати книги, които съм чел някога, а не са хич малко тоя тип, които съм разгръщал с невярващ поглед. Четох я около седмица, определено не е от книгите, които можеш да погълнеш на един дъх, вместо това налага собствен ритъм, с който трябва да се съобразиш. И сега, след като минаха няколко дни и поулегна в главата ми, продължавам да се чудя как точно да ви я представя. Да речем, че може да погледнем на нея и на автора ѝ по три начина:
Първият.
Книгата е 734 страници, солидна тухла с твърди корици. Но докато четеш, имаш чувството, че е била поне 1200, а сетне напосоки са били изрязани 500 страници, които биха дообяснили какво, по дяволите, се случва. Защото объркването е неминуемо.
Вторият.
Ето така изглежда една чернова от голям талант, която е имала щастието да не бъде жестоко орязана от всичко по-сложно и интересно в името по-лесната смилаемост от масовата публика.
Третият.
Мат Съдейн е още един извънземен, закъсал на Земята (след Д. А.).
Аз лично мисля, че с „Арена на боговете“ се е случило нещо средно между двете първи възможности – оригиналният ръкопис е бил много по-дълъг, по чисто практично-пазарни причини е била орязан до относително поносими размери (макар и около двойно на обичайните), като това, от една страна, създава усещане за пробойни в сюжета, но от друга, поне прави възможна появата – и превода на български – на този роман. Дали ми хареса – до голяма степен да. Дали го разбрах – до голяма степен не. И без да богохулнича, мога да кажа, че така би звучал роман, написан от същество, обединило гените на Дъглас Адамс и Тери Пратчет. И още няколко от големите майстори на фантастиката и фентъзито. Представям си някакъв хомункулус, който препуска из тонове велики книги, попива съдържанието им, сетне застава пред белия лист и изсипва, хихикайки, „Арената на боговете“. Мат Съдейн дебютира с нещо подобно на Големия взрив във фантастиката, а за бъдещите му книги не ми се мисли какви чудеса ще бъдат.
Основната история се крепи на личността на М. Франциско Фабригас – изследовател, философ и физик-еретик, който твърди, че идва от друга вселена, която е почти същата като тая, в която се намира, и е натоварен да поведе гигантска армада кораби към далечните краища на космоса, където преходът между различните вселени е възможен. Около това чутовно пътешествие се е затегнал възел от политически и военни противоборства, които е практически невъзможно да бъдат сумирани вкратце, но най-общо казано монархическата власт в бъдното е обект на същия ламтеж, какъвто познаваме от историята. На кораба на Фабригас важни роли имат побъркан капитан, залавянето на когото си е цяла чудесна отделна история в книгата, едно сляпо момиче със странен цвят на кожата и нарочена за зло от влиятелни и могъщи сили, и нейният глух защитник, отломък от мащабна електронна мрежа, в която глава се крие голяма тайна. Тая откачена, разнолика тайфа е преследвана не само от абсурдно добри наемни убийци, но и от Папата, най-могъщият войнолюбец във вселената. Но и за миг не помисляйте, че тоя абзац преразказва нещо повече от 10% от сюжета на книгата.
Империята разполагаше с цяла армия съсухрени и мътнооки некроманти, тъмни магове, гадатели, пророци и всякакви други шарлатани, готови да раздиплят рибешки вътрешности около себе си или пък да ровичкат из купчинки чаени листенца, за да предскажат на пилота или изследователя дали експедицията му ще бъде успешна. Фабригас ги познаваше. Ако изобщо можеше да се каже, че той имаше някакви надежди, когато дойде в тази странна (и все пак почти напълно еднаква) вселена, то те бяха две: първата – да намери господаря си жив, и втората – да открие, че тези вещаещи шарлатани са се спомнинали до един от болести, причинени от неизлечима тъпота.
Мат Съдейн е откачен, сериозно. Мозъкът на тоя човек е събрал в една книга материал за десетки други, създал е толкова разклонения на основната история, че смисловото им навързване е почти непосилно, а осейването им с дребни, пипкави детайли издава някаква обсесия, която не може да бъде осъдена като „здрав разум“. За щастие.
„Арена на боговете“ е смес между стиймпънк, космическа опера, приключенска фантастика… и сатира на всички тези неща, съчетана с философски вдълбочавания и мисловни експерименти. Отгласи от куп книги съжителстват по тия страници, а игрите на фантазията на Съдейн се разпростират от абсурдно мащабни космически битки до живот във вътрешността на червей и цивилизация, развиваща се в пълна тишина в съседство с гневно чудовище с размерите на свръхгигант, което мрази шума. И това са само малка част от историите, които авторът разгръща покрай Фабригас и неговото отчаяно желание за малко спокойствие.
Предизвикателство. Точно това е тая книга. Ваша воля е дали ще посмеете да го приемете, нямам понятие доколко ще ви понесе и дали ще ви хареса или ще ви обърка тотално. Много ми се иска да го харесат достатъчно хора, едно, за да имам с кого да обсъдя книгата, и второ, за да има бъдеще Съдейн на български. На английски тъкмо е излязла новата му – „Hunters & Collectors“, – която пак е с прилични размери: 500 страници. И… иска ми се да я чета… 🙂
От същия жанр
