Като си говорим за документални романи, няма как да не се сетим за шедьовъра „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Там престъплението е дисекцирано до всеки кошмарен елемент – и чудовищата в човешки образи са описани в дълбината на тяхното падение. „Архивът на Стиг Ларшон“ обаче няма кого да опише – над три десетилетия след оная нощ, когато някой убива шведския министър-председател Улоф Палме, остава мистерия кой го е извършил. И това след навярно най-разследваното убийство в историята, след проверка на десетки хипотези, арести на заподозрени, съдебни дела, присъди, обжалвания и оправдавания – години и години на нестихваща драма. Успоредно с официалното разследване се вихрят и всякакви спекулации, а неизбежно има и хора, които търсят истината там, където никой не очаква да е. Един от тези хора е Стиг Ларшон.
Да, авторът на „Мъжете, които мразеха жените“, „Момичето, което си играеше с огъня“ и „Взривената въздушна кула“, трилогия, която ми е сред любимите вече близо 10 години – и няма да забравя как получих последната част по куриер по обед в редакцията на вестника, в който работех, вдигнах се, прибрах се и до вечерта я бях прочел, а беше почти 700 страници. Просто Ларшон оказваше хипнотично влияние, при все че тогава почти не четях трилъри. И днес вероятно щях да оценя още по-високо тези книги, не подозирах колко по-добри са от повечето други жанрови заглавия. И макар че толкова ги харесвах, всъщност не знаех нищичко за него – освен това, че е починал скоро преди техния успех.
Но вече го познавам поне малко – през погледа на Ян Стокласа. Който сам е един от хората, които десетилетия са продължили да се ровят в случая „Улоф Палме“, и който е имал своя собствена хипотеза, за която събирал данни. Когато попада на най-неочакваните документи – секретен архив с огромно количество материали, събрани именно от Стиг Ларшон. Той, освен журналист на пълен работен ден, който се рови в опасните тайни на радикалното дясно в Швеция (добре отразена е тази му страна в образа на Микаел Блумквист от трилогията), е бил обсебен и от убийството на Палме. И е бил убеден, че в него са замесени именно тези опасни десни с нацистки тежнения, както и техните топли връзка с режима на апартейда в ЮАР. Които сами са имали причини да ненавиждат Палме.
Стокласа се заравя в документите на Ларшон и открива неща, които не е и подозирал – и куриозното е, че те се конфронтират със собствената му хипотеза. Но като всеки добросъвестен изследовател, той решава да последва тези следи. И стига там, където шведската полиция не е успяла да стигне за 30 години – среща се с хора, които имат отношение към убийството, опасни хора с терористично минало и богат криминален бекграунд. Оказва се, че не всички следи са изстинали и всъщност още има какво да се научи за това, което се е случило в онази нощ. И Стокласа не само написва тази книга, но и преди излизането ѝ предава всички материали на полицията, следствие на което получихме в последния момент финалната глава, а една снимка се наложи да бъде скрита по полицейско нареждане.
Случаят „Улоф Палме“ е отново отворен. И може би ще бъде отведен до неочакван завършек – благодарение и на Ян Стокласа, и на усърдието и журналистическия инстинкт на един от най-популярните писатели в света. В тази книга е описано защо.
„Архивът на Стиг Ларшон“ не е биография на шведския писател, но проследява много детайли от живота му. Не е и сухо документално изследване, защото Стокласа избира да го романизира и да предаде случващото се като трилър. Това е плашеща история за тъмните страни на политиката, която не се е променила през тези десетилетия – алчността и агресията винаги съпътстват големите пари и амбиции. Стокласа показва и колко яростно е било противопоставянето в Студената война, дори в нейния край, и как крайнодесните формации в Швеция са пуснали дълбоки корени и са на практика недосегаеми, скрити зад безброй маски и организации.
Тук е Швеция от безбройните криминални романи, които завладяха света, и които самият аз обожавам (макар че намирам за най-добър един норвежец – Ю Несбьо). И буквално след дни ще пусна и най-популярния трилър там за миналата година – „Сребърният път“ на Стина Джаксън, който не само продаде шеметните 200 000 копия за броени месеци, но и е първият дебют, спечелил шведската награда за криминална литература. Ще видите 🙂
Благодаря за Любо Гиздов за прецизния превод, не е хич лесно с всичките шведски реалии, на Ива Колева за редакцията, и на Живко Петров за чудесната корица, която бе одобрена от автора буквално за минути.
От същите жанрове
