От земята се изправяме.
От корабите си заживяваме.
На звездите се уповаваме.
Беки Чеймбърс наглед пише фантастика – има си извънземни, космически кораби, далечни слънца и планети. Но всъщност нейните книги са дълбоко човешки драми, в които фантастиката е само фон, на който тя изследва човешкото в сблъсък с крайности. Първата ѝ издадена у нас книга – “Дългият път към една малка, ядосана планета”, ме впечатли силно, бе едно разностранно и стремително приключение, докато втората, обратното, бе мудна за моя вкус – “Орбита, близка и позната”. Сега обаче, след прочита на „Архив на малцината, родени в космоса“, си мисля, че съм я отсъдил несправедливо, може би просто я четох на грешното място дирейки нещо по-енергично. Защото и последната спомената е повече драма, отколкото фантастика, но идеите, заложени в нея, са прекрасно развити. Истинска епопея за бъдещето на човечеството в духа на „Песните на далечната земя“ на Артър Кларк например.
В бъдещето останките от човечеството са се спасили на флотилия космически кораби, съградени от всичко, което Земята е могла да предложи в заника си. Поели към космоса, те създали свой строг ред, нови обичаи, желязна дисциплина – всеки има право да оцелява наравно с другите, стига и да дава своя принос за общото благо. Чеймбърс задълбава особено в жизнения цикъл на Екзодианската флотилия, в която са включени и мъртвите тела, които с подходящи ритуали се вливат обратно в системата, която ги е хранила приживе. И всичко това работи в общи линии добре, до момента, когато тежка катастрофа не разтърсва това крехко общество – именно с това събитие започва книгата и около него се въртят и мислите на героите. Но това не е роман за оцеляването на хората – то е подсигурено благодарение на осъществените контакти с извънземни цивилизации, и особено една от тях, която след славно/кошмарно завоевателно минало сега се стреми да подпомага другите раси. Но и точно нейното влияние е това, което разкъсва установения от хората ред – давайки на хората шанс да пътуват надалеч от флотилията, или дори да се заселят на друга планета, едновременно с това нарушава всичко съградено и поставя под въпрос смисъла на направените жертви.
През животите на няколко души, свързани с флотилията – и една причудлива извънземна, Беки Чеймбърс рисува минорната картина на един Ноев ковчег, който е изпълнил функцията си толкова добре, че неговите обитатели изпитват трудности да го напуснат. С много такт и внимание, с много психологическа достоверност и обич към тези неразличими от нас бежанци от бъдещето тя предава своето послание за нуждата планетата да бъде опазена, за необходимостта от промяна в посока устойчивост, в създаване на общочовешки обединяващи символи, които да надмогнат различията в съвремието ни. Или може да прочетете „Архив на малцината, родени в космоса“ просто като красива приказка, която допълва още от вселената на тази мъдра писателка, приказка за хора, които искат да останат такива, каквито са, дори пред възможността промяната да е за добро.
И е хубаво българската корица да е най-добрата от всички – още една изключителна творба на Георги Мерамджиев.
От същия автор
От същите жанрове
