Направи опит да се надигне на четири крака, но не успя.
А щом не можеш да се отлепиш от земята при лунната гравитация, значи нещата са много зле.
Хич не му е било леко на Анди Уеър с „Артемида“. От една страна, трябва да надскача „Марсианецът“, която е чисто удоволствие, от друга – като се прицелва в Луната, там го чака например Робърт Хайнлайн с „Луната е наставница сурова“ или пък по-новата „Луна: Новолуние“ на Иън Макдоналд. Не че на Марс той не рискуваше сравнение с властелина Рей Бредбъри, но все пак по-близко, по-понятно… по-сложно. И ако самотата на Марк Уотни налагаше фокус върху оцеляването в дебютния роман на Уеър, тук главната героиня Джаз Башара трябва да се съсредоточи върху нещо сякаш не по-малко сложно – как да забогатее в лунния град Артемида, без да бъде експулсирана скоропостижно на Земята. А това за човек, живял толкова години в ниска гравитация, е равносилно на изтезание.
Не. Бях контрабандистка, а не саботьорка. А и цялата тази работа вонеше.
– Съжалявам, но това не е по моята част – казах. – Ще трябва да си намериш някой друг.
– Ще ти дам един милион калмара.
– Добре, съгласна съм.
Джаз живее бедно и рисковано, обитава една нищо и никаква килийка, но цялата Артемида е нейната зона на комфорт – със слабата си гравитация и липсата на истинска престъпност. Тя си има съучастник на Земята, с когото извършва контрабанда на дребно за всеки, който може да си позволи забранена стока – а в Артемида ужасно много неща, като например пурите, са забранени заради фанатичните мерки за безопасност на колонията. Въпреки своите усилия, тя е оплетена в омагьосан кръг, от който излизане няма – до голяма степен на Луната се е формирало нещо като кастово общество и издигането по социалната стълбица е на практика невъзможно. Освен ако човек не поеме наистина голям риск – нейният шанс идва, когато местен богаташ ѝ предлага баснословна сума пари, за да му помогне да заграби много успешен чужд бизнес. Башара приема, макар да ѝ е пределно ясно, че се забърква в прекалено голяма игра, още повече че саботажът, който ѝ възлагат, застрашава доставките на кислород за града.
В типичния за Уеър стил на внимателно описване на всички технологични подробности Джаз подготвя план, който скоро отива по дяволите и тя се оказва преследвана от всички – и от властите в колонията, и от собствениците на бизнеса, който тя се е опитала да саботира. Те се оказват нищо по-малко от опасни мафиоти, а в малката Артемида не е лесно да се скрие човек от професионален убиец. Залозите внезапно се усложняват, някой умира, а единственият изход е да се извърши още по-мащабен саботаж, който вече пряко застрашава живота на всички жители на лунния град. Всичко виси на косъм, а първата стъпка към овладяването на Слънчевата система може да се окаже последна – просто заради добрата стара човешка алчност.
Мога само да гадая за истинските мотиви на Уеър да скочи от главен герой бял мъж към жена, чийто баща е религиозен мюсюлманин, която на всичкото отгоре е добре организиран престъпник на дребно. Разбира се, Башара е протагонистът в историята и Уеър прави и невъзможното, за да я направи симпатична, особено като я сравнява с истинските престъпници, които ламтят да овладеят колонията. Линията с нейния приятел на Земята е адски неубедителна, описана през писма, които влизат ни в клин, ни в ръкав спрямо основното действие. Силната част е обрисуването на кенийския просперитет през призмата на космическата експанзия, както и подробно описаното функциониране на Артемида, допълнено с карти в началото. Изобщо силата на Уеър е тук, в създаването на убедителен функциониращ фон, но в създаването на герои нещата му куцат – с участта на Уотни беше лесно и да се забавляваш, и да му съчувстваш, докато тук останах безразличен към кашите, в които Башара се забърка сам-сама.
В заключение – „Артемида“ е добро забавление, но е далеч от „Марсианецът“. Там имаше прекрасна философия за безграничните възможности на човешкия дух, който може да преодолее всичко, докато тук е обратното – най-голямото постижение на човечеството се оказва застрашено от човешките слабости. И на тоя фон елементи като изобретената от бащата на Джаз платформа, чрез която може да се моли, обърнат към Мека, будят нещо средно между присмех и съжаление – ако ще пренасяме заблудите си в Космоса, по-добре е да си останем на бледата синя точица, която обитаваме. Искрено се надявам Уеър да не е внесъл тези елементи, за да стигне до по-различна публика от първия си роман.
Мисля, че тук се потвърждава старото правило, че вторият роман на всеки автор с адски успешен първи е проблематичен. Очаквам от следващия да видим истинската сила на Уеър и се надявам да не насилва повече това, което наистина умее – да създава твърда фантастика, гарнирана със солиден черен хумор.
От същия автор
От същите жанрове
