Ех! Преди почти шест години „Водопади на Възмездието“ с уникално красивата си корица ме поведе сред приключенията на „Кети Джей“ и капитан Фрей с неговия безподобен екипаж непрокопсаници. Последваха „Тайните на Черния капитан“ и „Железния чакал“, които доразвиха този свят, изваден сякаш от романите на Салгари, но обогатен с космически кораби и няколко нечовешки раси – а, и почти магически сили, дарявани от демони, работата с които, както добре знаем от „Ерик“ на Пратчет, никога не води до добро. И дойде времето за финалния акорд – твърде скоро, надявах се на дълга поредица, но „Асо Черепи“ поне поставя нещата по местата им – макар в края Удинг тотално да изпуска юздите и да окепазва реализма за сметка на сантименталността.
Сега, прочелите предните книги знаят, че във Вардия бушува гражданска война, за избухването на която Фрей и хората му имат вина, но ще отричат до смърт. Военните действия се проточват, а нашият любим капитан все повече се разделя с непукистката си броня и си признава, че единственото му желание е да се добере до жената, която някога е изоставил. И която редовно го унижаваше през предните три книги. Е, добре, и го спасяваше чат-пат. Това му увлечение обаче му попречва да види, че започва да губи своя екипаж – някои, защото се превръщат в свръхестествени същества с ясно изразена кръвожадна натура, други от чисто его, а трети – защото са си откачени поначало и са склонни и да приемат, и да зарежат цяла религия заради една случайна усмивка.
Разбира се, Фрей и екипажът му не могат да стоят вечно встрани от гражданската война. Но никой не е казал, че не могат да сменят страните… няколко пъти. Защото по обичайните канони на жанра все се набутват там, където не бива да бъдат, научават тайни, които не са за техните уши, и в крайна сметка, искат или не, в ръцете им се оказва съдбата на цивилизацията срещу религиозния фанатизъм. И любовта на Фрей, разбира се. И на още няколко души. Много любов в края се събира, бляк.
„Асо Черепи“ се е разпростряла на над 600 страници, но действието не е чак толкова много, епизодите с реално действие са малко, но широко разгърнати в динамични битки, а финалната е все пак образец след поредицата обрати, през които преминава… преди последният обрат да ми иде да го изрежа от книгата и да го изгоря ритуално. Удинг показва голямо майсторство в приключенските сюжети, ама накрая се излага като трепетлив първокласник, който е сложен на един чин с момичето, което харесва.
И все пак – страхотна тетралогия, която не се сещам да има аналог на пазара у нас. Пиратска сага с космически кораби, добър черен хумор и герои, които няма как да не обикнеш.
