Ревю на третата част на романа, тук съм писал за първите две.
В третата част на романа пъзелът започва да се подрежда. Дагни Тагарт открива кой е Джон Голт, кой е разрушителят на нейния свят. Цялата книга е пронизана от нейната борба да направи избор между светът, който й предлага той и този, в който е живяла досега, доминиран от “Тагарт Трансконтинентал”. Въпреки всички доводи
срещу решението й, тя продължава борбата за железницата си.
Светът се срива пред очите й, нови регулации и спасителни планове унищожават стъпка по стъпка икономиката. Властващата върхушка ми напомня силно за нацистките лидери в първите месеци на 1945 г. – вярват в чудо, макар и танковете на руснаците да се доближават неумолимо.
Пропагандата се вихри с пълна сила, но една запланувана реч се проваля, когато Джон Голт я заглушава и най-сетне разкрива истината на света. Този апотеоз на книгата е един от малкото й недостатъци според мен – на цели 90 страници Ранд говори и говори чрез него, и то неща, които вече е обяснила доволно. Тази реч тя цитира изцяло и в книгата си “За новия интелектуалец”.
След тази реч борбата се ожесточава, докато Голт не попада в ръцете на управляващите. Те правят всичко по силите си, но не успяват да го пречупят (не човек, а желязо, бихме възкликнали с усмивка), а около тази битка се развива последното действие на едно предопределено рухване на цивилизацията…
В първото ревю вече написах мнението си за романа, няма смисъл да се повтарям – гледната точка на Ранд е наистина уникална и макар да събужда неминуема съпротива, трябва да се уважава.
