Когато четеш ръкописи в някой конкурс, се радваш на всеки добър – защото тогава четенето „по задължение“ в миг се превръща в четене за удоволствие. „Аврамови хроники“ беше бисерът сред тези, които се паднаха за четене при мен по време на миналогодишния конкурс на „Сиела“, и бе повече от лесно решение да го класирам за финалната десетка. За мое лично съжаление той не бе сред призьорите, но книгата заслужаваше да се въплъти на хартия. По-късно останах впечатлен от професионалното отношение на Стефка Венчева, нейното ясно разбиране за редакторската работа, търпението ѝ най-вече – рядко срещани са такива качества сред пишещите у нас, талантливи или не. С помощта на Ганка Филиповска началният ръкопис бе подобрен и сега в скута ми е книга, с която смело казвам, че се гордея. И макар да съзнавам, че такива романи най-често минават тихо и достойно под линията на публичното внимание, аз пак вярвам, че тя ще стигне до правилните читатели, както се случи например с „Булото“ на Мартин Маринов (неслучайно правя връзка именно с него). Няма как да не спомена още един изключителен исторически роман – „Бежанци“ на Весела Ляхова, който също получи незаслужено малко адмирации, но… така е то у нас.
Аврамови колиби е китно българско село, а в книгата е разказана неговата история от началото на Втората световна война до края на хилядолетието. С красив, поетичен език Стефка Венчева потапя в този минисоциум, през който описва промените в цялата държава, в мисленето на хората, в разбиранията им за света. Няколко основни истории изнасят тежестта на сюжета, който основно акцентира на темата за другостта, за приемането и отхвърлянето по някакъв признак, който се променя плавно в крак с повелите на времето. В началото чужди са евреите, малко по-късно партизаните, след това дошлият да живее в селото партиец е приеман като пришълец, докато в един момент считаните винаги като свои българомохамедани са изкуствено изтикани вън от тази общност – и преименуването идва като буря в лятното небе, буря с всичките си гръмотевици и светкавици. Венчева разказва толкова сладкодумно за тия отрудени, истински хора, които никога не са ламтяли за богатства и почести, които рядко излизат вън от селото си, които нивга не са се простирали извън чергата си – те знаят, че животът е борба и усърдно я водят според силите и разбиранията си. Отгласите на историческите промени обаче година след година ги променят, отнемат им всичко, което са имали за даденост, въвеждат новости, които в своята изкуственост ги тикат да изкривяват душите си. Неизбежни стават конфликтите, драмите, трагедиите. Рядко съм виждал в относително тънка книга да има толкова проникновено описване на променящи се човешки характери.
„Аврамови хроники“ може да се разглежда и като сборник с разкази, ситуиран на едно място. Примерно историята на даскала Благовест Нехризов, който се заема да възстанови един стар самолет и дори успява в това си смело начинание. Не го сломява ни претенцията на местния представител на Партията да го нарече „Ленин“, нито че отдавна загубеният му баща се оказва „враг на народа“ и контактите му с него са следени под лупа. Или за обновлението на една църква с пари, оставени скрити в миналото. Деца се раждат и порастват, поемат теглилото на родителите си, предават напред повелята на дълга или се съпротивляват срещу нея, различно. В Аврамови колиби е отразена историята на България в един смутен, сложен, противоречив период. Такава е историята и на селото, толкова близко – и толкова далечно. И нека се доверим на Стефка Венчева, че случките и хората, описани в книгата, са реални. Това отрезвява.
От същите жанрове
