Човечеството в сегашнио си вид нема абселютно никво право да съществува, не мислите ли?
Тоя пустиняк пак се изцепи – продължението на „Северозападен романь“ се вихри вече от известно време и реакциите към него са идентични на тия към първата книга – почти еднозначни овации. Има защо – Стоян Николов-Торлака продължава в същия дух да сипе лафове на северозападен диалект, на който и най-приятелският разговор се превръща в надпцуене (и надмерване на гордости, ама да не задълбавам в тая деликатна тема). Тия наглед груби ръбове всъщност са нормални хора, цапнати у устата – и забавлението извира от всяко изречение. В продължението обаче доминират различни тонове спрямо първата част, макар началото и краят му да са сходни по вложената в тях агресивна енергия.
Тука вече Дочка се срина като Вавилонската кула и орева наиата. Ама на глас, честну. Братан инстинктивно пална една цигаркя, оти се беше намерил у небрано лозъ, кък секи муж, дека неко жена му се разбреца, ама Дочка му изтръгна фасецо йоз руку и го сплати додек да виаш.
В първата част една любов трябваше да се осъществи – и борбата за и против нея течеше през безброй лъкатушения, колоритно оцветени с порядките на северозападния край. „Автономията????“ (ясно ви е отде идват четирите въпросителни, нали?) е предназначена да носи и социално послание, и да изпълнява ролята на политическа критика, като в тази си част Торлака е вложил много от разбиранията си, които следя онлайн и част от които одобрявам. Според мен обаче душа не му е дала да промени чак толкова посоката на писане и извайване (твърде мила дума за тия ръбове недоклатени) на героите си и всъщност е написал роман за семейството и за продължението на рода. Сами ще установите, че първата една трета е почти изцяло посветена на Братан и неговата любима Дочка в най-хубавия им ден – този, в който тя му казва, че носи неговото дете. Братан, наричан живописно Чворо, е като плеснат с мокър парцал, но в рамките на същия тоя ден го чакат още немалко изненади, след като най-сетне се е наканил след цяла година в столицата да се завърне в родното си село.
Я мое и да се ебавам с тебе на леганье и на ставанье, предполагам си забелезал. – Чворо си чукна чашата у таа на Данчо. – Ама те уважавам. Верно, по странен начин, ама те уважавам. Тва е тврде възможно да ти е убегнало от полезренеето, оти го крием бая упорито. Видел съм, че имаш нещо у глават и ти вервам. Не че си ча па толко прос, ич да не е.
По-натам нещата не се променят според мен – семейните неразбории продължават с класическото за това време на годината бастисване на едър шопарест добитък, а Торлака проследява как двойките се събрат, нагаждат, прощават си миналото, откриват себе си и продължват заедно напред. На заден план той развива вече гневната си история за корумпирани кметове, феодални дерибери, участта на проститутките и изобщо на целия забравен от всички северозападен край. Там въвежда един герой, който от любов по Юбица – главната героиня от първия роман, бивша разтуха на цялата околия, а сега примерна съпруга – първо се пропива, а сетне се забава в политически романтизъм и се заема да прави революция. Това му начинание ще го отведе до неподозиран край, свързан с албански мутри, които малко от нищото са изпратени да се разправят с цели трима герои с важни роли. Тук Торлака малко се е измъкнал по терлици в желанието си да завърти бомбастичния край, но се надявам в третата част това решение да намери по-добро оправдание. От друга страна, разбирам и защо е вмъкнал тоя епизод – важно е един народ да е заедно и в кръчмата, и на барикадата, и на двете места кръв се лее, нема как. И тук посланието му съвпада с това на Йордан Свеженов от „Революция с аритмия“, други знакова хумористична книга от последните години.
Толко си ми опротивел, че се чудим къв начин да изберем, та да се самоубием!
В „Автономията????“ пиперливите сцени са повече от първия роман, тия с пламенно либене – също, особено една сцена беше тотално същистваща, но няколко реда по-късно намери своето смислено обяснение, та спаси скалпа на Торлака 🙂 Определено първият роман ми хареса повече, но там го имаше и момента със стъписващата изненада на сблъсъка с езика и действието, определено във втората част си личи, че авторът е по-уверен и вече бяга от простото забавление и търси да задълбочи и усложни посланието си, нормално и похвално е това. Мисля, че ако беше внесен малко повече баланс в действието, романът щеше да стане по-добър, но авторово решение си е как да си го развива. Аз се забавлявах здраво с тия чалнати семейни отношения, пък епичният кютек беше добър десерт.
Денка се клъчотеше у кръсто се един вид некоя я е прекютил с кобилица през гръбняко на сбор у чуждо село. Ама на Фърчърхаусецо се му се видеше секси и те тва си е.
