Още един намусен тийнейджър се бори с тегобите на живота, с неразбиращото го семейство, с лудия си брат, гадното училище, бушуващите хормони и, разбира се, с това, че е невидим за момичетата. Камерън Улф обаче е истински, от плът и кръв, във всяка физиономия, самокритика, във всяко сепване, че пак нещо не е направил като хората и отново е застанал на верев на света. Маркъс Зюсак е създал роман в пълен контрапункт с масовото романтизиране на тийнейджърската възраст – а ако човек има честта да е бил такъв едно време, „Аутсайдерът“ ще му се стори близка и разбираема книга.
Не мисля, че има нужда да се дирят предвещаващи знаци за „Крадецът на книги“, най-вероятно ще са въобразени, а началото на тази трилогия няма нужда от подобни сравнения. Това е кратка и пряма книга, в която си проличава умението на Зюсак да бъде истински, да не търси да се хареса. Действието тече задъхано и на талази, точно какъвто е животът в тая възраст – трескавото дирене какво да се прави, как да се забавлява човек, как да престъпва сковаващите правила, но да се опази сух от проблеми. Камерън е готов в миг да се забърка във всяка беля, а обстановката е предразполагаща към далеч по-сериозни простъпки от безобидни детски шеги. В главата му е объркан хаос от сексуални желания, задушаващо желание за себедоказване и сковаващо осъзнаване за личната му, основателна или въобразена, незначителност. Той е маргинал, каквито има безброй, много от които надмогват този ужасен период, но не са малко и тези, които точно тогава започват хлъзването си надолу.
Чудя се дали книгата ще се хареса на безбройните фенове на „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, сред които не се числя, признавам. По-скоро не, защото Зюсак не си е позволил да вмени на героя си мъдрост и разбиране за света отвъд неговата възраст – вместо това го изтипосва точно такъв, какъвто си е: с уличния жаргон, на който говори, с ограничения хоризонт, с простичките стремежи и липсата на големи мечти. Да, това не е вдъхновяващо, няма ги размахът и магията на книги като „Вино от глухарчета“ на Бредбъри и „Момчешки живот“ на Маккамън, но я има реалността в цялата ѝ неприятна истинност. Ако изключим сюрреалстичния убиец, „Аутсайдерът“ ми напомни на „Бряг край мътни води“ на Лансдейл, но и това е половинчато сравнение, май в крайна сметка не съм чел точно такъв тип роман, това трябва да му призная на Зюсак.
Скоро ще продължа с „Да се биеш с Робен Улф“ и „Когато кучетата плачат“, пък да видим.
