Корица: Георги Станков, мека

Година на изданието: 2013

Страници: 64

Време за четене: 3 минути

Ozone.bg

  Мартин Спасов е… чудесен. Рядко ми се случва да препрочитам толкова внимателно стихове, но в неговите има ритъм, има талант, има поезия в оня абсурдно-необясним смисъл, който просто усещаш и застиваш на място. В тия стихове има много тъга и невъзможности. Привидно еднообразната тематика обаче се пречупва в толкова различни посоки, развален калейдоскоп, който показва различните фасетки на живота. Но какво да ви говоря. Прочетете. И сами ще разберете.

Какво ли ти говоря, ти си рана.
Синджир си на сърцето – бясно куче.
Как исках точно тебе да те нямам.
Но имам те. Във всеки миг неслучен.

Слънца от хоросан се ронят
върху несбъднати мечти.
Животът съществува в спомен.
А огънят – във струйка дим.
Тревата пощиш от калинки
и се превръщаш във дете.
Каквото купиш със стотинки,
изплащаш после със сърце.
В градината дърво посаждаш,
а никне пак наежен храст.
Чешма строиш и мреш от жажда.
Говориш, ала нямаш глас.
Страхът прозира през очите,
когато кажеш, че си смел.
Войната свършва. Сто убити.
И победители са те.
Оставаш сам. Нощта се хили.
Слънцата – пръснати надлъж.
С последни сили ги събираш.
С ръце, увехнали от дъжд.

 

Отучих тишината да боли
и ням щурец в ухото ми засвири.
Сърцето ми е глупав пилигрим,
пътува и се кланя на кумири.
Напълних самовара с липов цвят
и гледах как потича щедростта му.
Помислих си: „Приятел без ръка
е по-добре отколкото без рамо”.
На чашата ми кацна гълъб син
и тихо в аромата се удави.
Сърцето е наивен пилигрим.
Разбра, че няма път.
Но продължава.

Защо ми е на мене да говоря,
щом този, който слуша, точи нож.
Любов или война?! – все страдат хора.
И двете се продават срещу грош.

 

Пристигнах късно. Никой не изчака.
Надеждата в очите стана страх.
Нахално са разграбили каймака.
За мен – трохите. Много закъснях.
Изпят бе химнът. Виното – изпито.
Огнището не топлеше съвсем.
В душата ми отекваха копита,
но нямаше и помен от коне.
Търкаля се разсипана солница,
дали бе ръсил рани някой луд?!
Чух маха на криле. Не беше птица.
Не беше ангел. Беше празен скут,
измислил си присъствие на славей,
една измама, просто кух пълнеж.
Причина да повярвам, че остава
желанието пак да тръгна пеш
към следващия ден, когато някой
приятел мой – безкористен и мил –
дори да закъснея, ще ме чака.
И ще ми каже, че е подранил.

 

Възпитани да сме гостоприемни,
не смеем да изгоним самотата.
Наливаме ѝ втора чаша с време,
а нашата – със свикналост – прелята.
Разказваме си врели-некипели.
За всичко има време. Пълна глупост!
Веднъж сме само истински и цели.
А после стъкленицата се чупи.
Докато се залъгваме със строфи,
ти чуваш, че се чука на вратата.
Отваряш я и виждаш, че Любов е.
Но ти не разговаряш с непознати.

Вижте още за книгата в „Аз чета“, препоръчвам да харесате и страницата на Мартин Спасов във „Фейсбук“.