За втори и същевременно първи път прочетох „Аз още броя дните“. И отгласите от една друга – „Нож“ на Вук Драшкович (Никой нож няма само една страна и в този разделен и объркан народ вече векове наред на псувнята се отговаря с още по-тежка псувня, на удара с нож – с три удара, на една яма с трупове – с цяла каньон или пропаст.) – не спряха да витаят в главата ми. А я четох едновременно за първи и втори път, защото имах късмета да бъде в моята „купчина“ с книги в първоначалното пресяване за „Ръкописът“. Тогава не знаех кой е авторът на романа, който се отличи рязко от всички останали десетки други. Но помня как нахлух в кабинета на Захари Карабашлиев и му казах, че съм открил горчиво-красив роман за обсадата на Сараево в ръкописите и че хич не ме е еня докъде ще стигне неговият автор в шоуто, при всички положения искам да го издадем. Е, Георги Бърдаров стигна далеч. До върха.
Но знаете ли – това, което повечето български автори не разбират и дори отричат, е колко път нагоре има след този или някой друг там покорен връх, примерно одобряването на ръкопис за издаване. И по който път вече не вървят сами. До Бърдаров застана един от най-добрите съвременни писатели – Христо Карастоянов („Една и съща нощ“) и двамата поеха нагоре. И затова сега четох един нов роман – „Аз още броя дните“ носи отгласите на оня суров ръкопис, има основата и изразните му средства, но ритъмът и атмосферата са различни. По-добри са. По-изчистени, фокусът е вече ясен, някои озадачаващи сцени ги няма, добавени са други, които доразвиват обстановката и времето. Не че открояването на подробостите прави романа по-лек за четене, точно обратното. Но е нужно да боли.
Любов по време на война е често срещана тема. Но малко войни са толкова налудничави, колкото тази в Югославия. По време на следването ми в СУ дори писах пространна курсова работа за нея. Тогава изчетох десетки книги в продължение на месеци. И пак не разбрах как братските народи, живели толкова години заедно в мир, пили, пели, женили се, погребвали заедно близките си, започват да се убиват. Религията само не е отговор, политиката само не е отговор, нищо просто не е отговор. На тия Балкани сме пияни от история, от набивани от училищния чин мегаломански мечтания, от удобни обяснения и сочене с пръст, от нарочване на различните за чудовища. И трагедии като обсадата на Сараево са напълно неразбираеми, независмо от контекста, от обективните фактори, от времето. Сараево, което само години преди това е приело зимни олимпийски игри. А след това в продължение на 1395 дни и нощи е домакин на снайперистко-артилерийската вакханалия от хълмовете около града. Всичко е мишена. Всеки е цел. Няма думи, които да опишат това.
Завъртя халката, която Давор ѝ беше подарил. Не, не бяха женени. Щяха да го направят, но войната.
Нарочно пиша само за историята в този ми текст. Защото емоцията е територията на Георги Бърдаров. И преди дни, по време на премиерата си, той направи стотиците присъстващи съпричастни по начин, подвластен само нему (в оня момент не знаех, че минутите, в които говори за Амира и Бошко, са на точната дата и по точното време на… знаете). Но аз няма да се спирам на историята на Давор и Айда, образите, изградени върху ония две прегърнати тела от опустошителната снимка, обиколила света през май 1993 г. Пресъздаването на тази история е романът, но аз не мога и не искам да я анализирам, никой не може и да ме накара. Четете я сами, плачете я сами.
„Хареса“ ми страничната история, която Бърдаров развива. Думата е в кавички, защото не може да изпитваш положителни чувства към фиктивни интервюта с палачи и жертви, основани на реални такива. Не може да се чувстваш добре, докато си отведен сред одимената кръчма, приютявала цяла компания по време на обсадата, и да четеш за съдбата на всеки един от тях. Бърдаров е успял да вкара автобиографична нишка в романа си точно толкова, колкото да покаже колко е личен за него. И се отдръпва, остава тези, преживели обсадата, да говорят чрез думите му. Да говорят и от името на мъртвите. В това е мощта на този роман – той е за мъртвите, макар част от тях да са продължили привидното си съществуване и след идването на мира. България и българите сме на един хвърлей разстояние – и все пак цяла пропаст ни дели от народ, който носи в спомена си тая скорошна война, това безогледно изтребление, това преобразяване на хора в чудовища.
Искам да завърша с цитат от един друг роман, който ми се струва удачен.
Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.
„Доброжелателните“, Джонатан Лител
P.S. Цял ден въртя „Sarajevo“ на Неда Украден, която още от първите страници Бърдаров използва, за да изобрази атмосферата на предвоенно Сараево, едно от райските кътчета на Югославия преди кървавото ѝ разпарчетосване. Чуйте я. Докато четете романа, чуйте и песните на „Srebrna krila“, които го населяват. Въпреки публичната догма върху нея, сръбската музика е близка и разбираема за отвореното сърце.
Мила Ташева е уловила емоцията по-добре от мен в ревюто си за „Аз чета“, хубав текст има в „още един блог за книги“. Прекрасно ревю има и в „Жената днес“.
От същия жанр
