Колко невероятно глупави са понякога същите тези хора!… Съдебен процес за убиец! Няколко погрешни думи и убиецът се измъква безнаказано. Е, поне понякога си получават заслуженото, защото има такива като мен. Те тормозят обществото, аз тормозя тях. Отстрелвам ги като бесни кучета – каквито са, – а обществото след това ме влачи по съдилища, за да обяснявам защо и как.
Не бях чел досега Мики Спилейн, макар че бях чувал името му редом до другите големи криминални автори от златния период на жанра, разбирай – преди немалко вече десетилетия. „Аз, съдникът“ е първият му роман за частното ченге Майк Хамър, който сам казва за себе си още на първа страница: „Мразя силно и стрелям бързо.“ И изпълва с действия тази закана до последната страница на тази ударна кримка.
Убит е най-добрият приятел на Хамър, човек, с когото са преживели много, при това е убит хладнокръвно и гадно. Заподозрени са няколко души, които са били в дома му същата вечер, а полицията наистина държи детективът да не се впуска в кървава вендета, както му е привично. Но по-лесно е да се удържи приливът, отколкото жадуващия отмъщение Хамър, и той започва да разследва – или тормози, според случая – всички, свързани с престъплението. Разбира се, появяват се няколко фатални мадами, с които следват неизбежните горещи сцени, изникват и дежурните гадняри, омотани в мръсни дела, и детективът се лута във всички посоки, докато сам не се оказва на прицела няколко пъти. Цялата история, както е редно, е доста по-заплетена и всички имат какво да допринесат за нея.
Проблемът с тия класически кримки е, че е лесно да се досетиш кой е убиецът, тук го улучих от раз, но пък е приятно да следиш агресивните действия на главния герой и цялата чернилка, която изравя от душите на жертвите си. Определено ми допадна „Аз, съдникът“ – като за почивна вечер, ще прочета и други на Спилейн.
От същия автор
От същия жанр
