Степента на цивилизованост на една страна си проличава по това как тя се отнася към възрастните и немощни нейни жители. Глупавият и неуважителен начин, по който се реформира грижата за възрастните в Холандия, осигурява плодородна почва за бляскав популизъм. Живеем в една от най-богатите страна на света, но посланието многократно гласи: грижите стават недостъпни.
Да си го кажем още в началото, за да няма недоразумения – „Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота“ на Хендрик Хрун не е от книгите, които се вписват в течението на така популярните книги за приключения на възрастни хора, които трогват и стоплят сърцето. Да, тази също трогва и стопля сърцето, но го прави по различен, по-прям и недвусмислен начин, предавайки реалистично действителността в един холандски старчески дом. Съзнавам, че това едва ли звучи привлекателно като сюжет, но Хрун (псевдоним), на колкото и години да е, притежава жилаво чувство за хумор и самоирония, които използва щедро и безпощадно в описанието на една година от своя живот. Под формата на дневник, започващ във вторник, 1 януари, и приключващ във вторник, 31 декември, той завърта калейдоскоп от неочаквани герои, които в заника на дните си искат просто малко радист вън от обреченото сиво ежедневие на дома, който обитават.
Социалните домове, където възрастните хора могат да влязат и да изживеят останалата част от живота си, се появяваха повсеместно в края на 60-те години. Тази лека форма на склад за възрастни бе приемлив и евтин вариант. Старите хора от онова време така или иначе не бяха свикнали на много лукс. Всички те бяха минали през войната и лесно можеха да бъдат задоволени.
През погледа на Хрун Холандия е представена по непознат за нас начин – поредната държава, която абдикира от грижата за възрастните си хора, защото е прекалено скъпо. Авторът упорито търси отговори на въпросите си защо това се случва, кой определя правилата в старческите домове – и какви са те всъщност. Системата обаче пази ревниво своите механизми – ясно ще видите отгласи от „Полет над кукувуче гнездо“ на Кен Киси в образите на работещите в дома, които правят всичко, за да си осигурят спокойствие, без да ги е грижа за конкретните нужди на обитателите. Тази малка война е особено забавната част от книгата – възрастните бунтовници си наемат адвокат, отчаян от скуката след пенсионирането – и атакуват смело и юридически стената от мълчание, която директорката се опитва да издигне.
В този дома за възрастни хора домашните любимци не са разрешени, с изключение на рибите и птиците, „ако не превишават съответно 10 и 20 сантиметра“, така пише във вътрешните правила на дома. За да се избегне отглеждането на акули и морски орли вероятно.
Това е и книга за приятелство, това е и книга за любов. Близък на Хрун се бори с алкохолната си зависимост и последствията от нея, но начинът, по който е описана тази борба, е трогателно забавен. От друга страна, старецът изживява един последен платоничен любовен трепет с жена, в която среща разбирането, от което има толкова отчаяна нужда. Около тримата се оформя малък кръг от съмишленици, които започват да търсят приключения вън от стените на дома, което им създава проблеми и с персонала, и с останалите от живеещите там. Старците извършват своите набези сред живота, наслаждавайки се на достъпни за тях забавления на приемлива цена – голф курс, дегустация на вино, клас по готварство и прочие. Бегълци от сивотата, те успяват да осмислят период от живота си, в който се чувстват забравени от целия свят.
Хуморът на Хрун е саркастичен и често черен. Той не се опитва да прикрие тъжната реалност на дома и проблемите, които имат възрастните хора в него. Но самоиронията към собствените му болежки и грижи го оправдават – това не е книга за повдигане на духа на по-младите, не е очистително за техните съвести, не е оправдание за държавата, която е направила минимума и дори го смята за излишно разточително.
Разпети петък. Едно време ни караха да мълчим точно в три часа и да мислим за нещастния Исус. Ако сега в Холандия баща прикове сина си на кръст, дори и в клиниката по съдебна психиатрия няма да знаят какво да правят с такъв психопат. Във всеки случай нямаше да е пробация, ако се случи да има и други деца. Но пък със сигурност щяха да му наложат забрана за търговия с дървен материал.
Мисля си, че за нас тази книга е много по-тъжна, отколкото за холандците, макар тя е да е писана с ясното желание да разбуди духовете там, да алармира обществото, да отвори очите за проблемите при най-възрастните хора, които са толкова уязвими. И тази форма на почти хумористичен роман е правилната, за което говори и успехът не само в страната на лалетата, но и по света. Но за мен, а мисля и за всички българи, сравнението между хала на тамошните възрастни и нашите, е угнетително. Защото онези поне имат спестявания, имат възможност да си купят скутери за придвижване, имат възможност да опитват по малко от живота дори в заника на дните си. Тук това е почти изключено. Думите на Хрун са укор към всяка държава, която претендира да е напреднала, да е част от Първия свят, но която абдикира от основните си отговорности. И този укор е поднесен по смилаем и дори забавен начин – и точно това го прави толкова болезнен.
„Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота“ е важна книга на общоевропейска тема (не казвам световна, защото не претендирам да съм запознат какво е отношението към възрастните хора в други култури). Тя може да бъде четена за забавление, примесено със сълзи, може да бъде четена и с буца в гърлото, примесена със спорадичен смях. Но най-вече е добре да бъде четена, защото описва настоящето за едни и бъдещето за всички останали. Съзнавам, че да се мисли за старостта е трудно, почти невъзможно. Но затова са книгите. Да помагат там, където умовете ни не винаги са способни да се справят сами.
От същите жанрове
