Но дали всичко ще свърши? Дали ще ме оставят на мира? Питам се, но вече знам, че всичко това ще бъде с мен през целия ми живот. Ще ме преследва, но и се боя, че един ден ще се чувствам благодарен. Казвам боя се, защото на моменти никак не ми се иска това да остане само един мил спомен. Но може би в крайна сметка нищо не свършва окончателно. То продължава да се случва, докато паметта е жива и може да намери уязвимо място в ума ти, за да забие там наточената си брадва.
Маркъс Зюсак е сред отличителните гласове на нашето време в литературата за млади – не само заради глобалния успех на „Крадецът на книги“, не само заради толкова чаканата след нея „Мостът на Клей“, но и заради относително не толкова популярната трилогия за братята Улф, която лично аз много харесвам: „Аутсайдерът“, „Да се биеш с Рубен Улф“, „Когато кучетата плачат“. И по средата между тази трилогия и първите две споменати, като свързващо звено и необходима стъпка, се позиционира „Аз съм пратеникът“, която не знам защо пропусках толкова много години.
Историята на Ед Кенеди може да е историята на всекиго, който не е намерил своя път. Деветнайсетгодишен, без никаква идея какво иска да прави, той изкарва хляба си с такси, което кара нелегално, шляе се с приятелите си, които мисли, че познава, отчаяно влюбен е в най-добрата си приятелка и още по-отчаяно следи шпалира от мъже, които минават през нея. Има миризливо старо куче, с което да споделя емоциите си, а единственото необичайно нещо в живота му се случва още на първите страници. Става неволен свидетел на банков обир и в пълния си непукизъм какво ще се случи с живота му дори се намесва малко или много успешно. Стова нещо като герой, а това насочва към него нечие тайнствено внимание.
Някой започва да му оставя карти със задачи, които е принуден да изпълнява. Някои са лесни, други изключително трудни, Зюсак е избрал да не ги градира, а да размеси нещата така, както често се случват в живота, без ред и логика. Кенеди трябва да открие не само кой е самият той, но и да опознае други хора, да проникне под техните маски и да им помогне… като по този начин помага на самия себе си. Не всичко ще върви гладко, той ще отнесе и доста бой, ще трябва да види къде са собствените му граници, преди посланието на книгата да се разкрие в своята пълнота.
„Аз съм пратеникът“ притежава всички черти на юношеските романи – незрелите драми на героите, техните малки битки срещу възрастните и света, извеждането наяве на малки и големи тайни, а няма как да се подмине и преследването на голямата любов. Романът се чете с лекота, държи интереса, без да обсебва толкова много вниманието, и само мога да се чудя дали не бих харесал наистина много книгата, ако я бях чел когато в гимназията. Навярно да, тогава и краят щеше да ми хареса, а не да ме вбеси 🙂 Но все пак виждам нуждата от тази книга, за да се стигне до тази за братята Дънбар.
