На първи ноември беше последната премиера на книга на Стоян Николов – Торлака. Книга, на чиято задна корица имам честта да се пъча с думи, които нескромно ще споделя, защото са от сърце: „Едно последно от Торлака. Лесно е да се напише, трудно е да се осмисли. Най-безподобният писател, самобитният бард на северозападния диалект и грубоватите, но с огромни сърца герои, си отиде… за да остане. С всичките си книги, със заразителния си дух, непреклонната воля да прави всичко така, както сам реши. И му се получаваше, защото каквото пишеше, това и мислеше, каквото мислеше, това и пишеше тоя толкова неочаквано литературен пустиняк. Тепърва ще жалим по него, такива рядко се раждат. Но нека се порадваме на последната му лудешка история, в която автентичната безогледна българска предприемчивост се вихри на воля. И която бива победена само от любовта – в често грубоватата ѝ, но толкова искрена форма, присъща на уникалните Торлашки герои. Ако той пишеше на шведски, не на специфичния си неподражаем български, Юнас Юнасон щеше му диша прахта.“
Героите в „Аз, ваксинаторът“ са достойни наследници на легендарната трилогия „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ще ни бъде…“, като тук трябва да добавим и сборника „Разкази за маса“, в сите се вихреха пустиняците от село Диви дол и разни други изчопляци. Тук обаче действието е в големия град, който тъкмо е ударен от Ковид и нещата се лашкат във всякакви крайности. В центъра на събитията е многострадалният Живко, който си обича работата като транжор, има неочаквана слабост към поезията, но на врата му се е увесил брачедът Зоран, който от нищо не разбира, нищо не е подхващал в живота си, но умре акъл да дава. Живко много би искал да го изхвърли от жилището си, за да може да си доведе някоя дама за компания, но това би му донесло твърде много тегоби с близки роднини от женски пол. А нещата тепърва ще се объркват – или оправят? – за него, след като тоя безподобен сътвер (тука си цитирам Торлака, да е ясно) Зоран измисля гениален план за забогатяване. При това не с кого да е, а с бай Димчо, кварталния клошар, който се изразява не просто като професор, а направо като академик (ясно си го представях като клошара от сериала „Кухня“). В картинката се намесва и известната с лековатото си поведение Деспина, а скоро ще се появи и претенциозната Дарина и един типичен бизнесмен от прехода на име Трендо. Та цялата тая тайфа ще се втурне да прави пари с невероятна и изключително нелековита отвара срещу Ковид, един същи магически елексир, като за тази цел е впрегнато не нещо друго, а могъщата сила на социалните мрежи – и безкрайната човешка глупост и доверчивост, които често не могат да бъдат отделени.
Торлака ни остави с една абсурдно забавна пародия на действителността около ни – има и вероятност, която всъщност ме плаши, този роман да е по-правдиво описание на реалността от кое да е друго. В „Аз, ваксинаторът“ се изреждат ескалиращи трагикомични ситуации, в които гореописаните гении с размах развиват своя бизнес-план, парите започват да се сипят като есенна шума, но нови и нови проблеми и предизвикателства възникват в хода на делото на тези модерни предприемачи. Истината е, че краят идва малко неочаквано, но… и за любимият писател от най-малкото издателство в България дойде точно така. И ще ни липсва неговият непоклатим здрав северозападен грубоватичък чепат хумор. Но книгите му остават – и вярвам, че ще се четат и в годините напред.
Книгите на Торлака може да откриете на панаира на щанд 418.
