Не, книгата не се казва така – оригиналното заглавие е Thank you, Jeeves. Наистина не знам дали в наши дни някое издателство би си позволило подобна волност, но в 1996 г. това спокойно е минало безнаказано. Да, оригинално е, да, има връзка с текста, но не, не е професионално и не, договорите в днешно време не го позволяват. А корицата само ще я спомена с почуда (ок, вижте я тук)!
Историята е типично по Удхаус (то коя ли не е :), но с една малка, но много важна промяна в живота на винаги невинния Бъртрам Устър – Джийвс го напуска следствие на непреодолима непоносимост към новата страст на господаря му – непрестанно свирене на банджо. Този епизод си заслужава да се прочете, още повече, че именно в него е и “българската следа” в романа, пък и нали днес е празник:
„… И в следващия момент се случи нещо, което така ме извади от равновесие, че човек би ме катурнал и с клечка за зъби. Имаше кратка пауза и после Джийвс, когото съм отгледал до сърцето си, така да се каже, години, години наред, та същият този Джийвс се прокашля и от устните му се отрониха следните невероятни слова:
— В такъв случай, сър, страхувам се, че ще трябва да ви предупредя за напускането си.
Последва напрегната тишина. Зяпах в него с ококорени очи.
— Джийвс — казах му и няма да сгрешите, ако си помислите, че бях зашеметен, — правилно ли чух?
— Да, сър.
— Всъщност, ти замисляш да напуснеш моя антураж?
— Да, макар и с най-голямо съжаление, сър. Но ако имате намерение да свирите на този инструмент в тясното пространство между стените на някоя селска къщурка…
Изправих се.
— Казваш „този инструмент“, Джийвс. При това го казваш с неприятен и трагичен глас. Трябва ли да разбирам, че не харесваш моето банджо?
— Да, сър.
— До днес го понасяше много добре.
— Никак не ми беше лесно, сър.
— Мога да ти кажа, че по-доблестни мъже от теб са понасяли далеч по-лоши неща от банджото. Имаш ли представа, че един българин, Илия Господинов, веднъж свирил на гайда двадесет и четири часа без прекъсване? Рипли свидетелства за това в своята „Ако щеш вярвай!“.
— Наистина ли, сър?
— Е, и да не мислиш, че прислужникът на Господинов го напуснал? Смешен въпрос. Там, в България, хората са с по-яка закалка. Убеден съм, че той е останал зад младия си господар от началото до края на неговия опит и не се съмнявам, че час по час го е подкрепял с лед и други възстановителни средства. Тъй че, бъди българин, Джийвс.
— Не, сър. Боя се, че не мога да се оттегля от позицията си.
— Но, по дяволите, точно това правиш — ти се оттегляш от позицията си.
— Трябваше да кажа, че не мога да отменя решението, което взех.
— О?
Поразмишлявах малко.
— Наистина ли го мислиш, Джийвс?
— Да, сър.
— И си го огледал сериозно? Претеглил си всички „за“ и „против“?
— Да, сър.
— И си решен да го сториш?
— Да, сър. Ако наистина имате намерение да продължите с този инструмент, то аз нямам друг избор, освен да напусна.
Устъровата кръв кипна. Обстоятелствата от последните години така се бяха развили, че поставиха този наглец в позиция, която може да се сравни с тази на домашен Мусолини. Но ако забравим това и се придържаме единствено към голия факт, какво е в края на краищата Джийвс? Един камериер. Платен прислужник. А човек не може вечно да раболепства на този най-обикновен камериер. Всъщност „раболепства“ ли е точната дума? Знам, че започваше с „р“… Идва момент, когато всеки трябва да си спомни, че прадедите му са проявили храброст в битката при Креси и да скръцне със зъби. Ето сега този момент дойде.
— Тогава, напускай, по дяволите.
— Много добре, сър.”
Позволявам си този обширен откъс, защото нямам ни най-малко намерение да ви описвам сюжета в подробности. Естествено, Устър и Джийвс се оказват на едно и също място, намесено е непокорно момиче, щерка на намусен американски милионер, класическите няколко годежа, придружени с непредизвикани арести, тежък дефицит на масло и прочие съдбовни събития.
Удхаус си е Удхаус. Бих го оприличил на хомеопатично лекарство – само че с гарантиран и доказуем ефект – подходящ през известни периоди време в премерени дози, защото иначе ще се обезличи.
