Не исках да пиша за книгата непосредствено около излизането ѝ, както обичам да правя обикновено. Просто тази книга смирява и те отказва от повечето глупости, около които по принцип се вихрят страстите ти. Защото прочитането ѝ ме постави в странно положение – чаках я силно и се страхувах от нея още по-силно: как може да се надгради една от любимите ми книги – „Човек на име Уве“, възможно ли е Фредрик Бакман да напише отново нещо зашеметяващо? Е, сега вече знам, минали са седмици, успял съм да се кротна спрямо книгата, видял съм как я усещат и другите – и това ми помага да открия собствено балансирано отношение към „Баба праща поздрави и се извинява“. Не, не е по-добра от първата книга, но е по-лична. Затова и по някъв особен начин ще е по-запомняща се, така си мисля, защото всеки читател си я свързва с образа на свой близък, който му липсва. И ако Уве го заобичваш по време на четенето, то бабата тук я обичаш изначално, защото това е твоята баба, дори да е наглед тази на седемгодишната Елса.
Минорният тон от самото начало задава различно темпо на книгата, което се запазва до края. Смехът е по-малко, макар смешни ситуации да има бол – бабата е олицетворение на порасналата Пипи, но и е и пълна опозиция на Уве, нарочно или не. Ако той държеше да се спазват правилата на всяка цена, бабата държи да ги нарушава демонстративно и с наслада. Тя може да тероризира съседите си, да бъде ужасна с дъщеря си, да прави всичко така, че да предизвиква възмущение и проблеми – но едновременно с това защитава безусловно внучката си, прекалено (според околните) умната Елса, която няма приятели, чувства се застрашена от задаващото се на хоризонта ново дете от мъжа, с когото е майка ѝ, след като се е разделила с баща ѝ, въобще прекомерно много за едно седемгодишно момиче. Бакман се стреми да ни разказва с простички думи, с повторения и изненадващи връзки – точно така, както би ни го разказало хлапе. Като цяло се получава, особено ако човек се остави на добронамерената заблуда – но ако търси разминаване, няма как да не открие, че малката Елса наистина разсъждава понякога прекомерно зряло.
На един втори, магически план Бакман използва приказките на бабата, за да описва реалността по вълшебен начин. Това ми напомни силно на “Мистерията на пасианса” на Юстайн Горднер, но като цяло тези отклонения не ми допаднаха, прекалено лигави ми идваха, прекалено инфантилни. Да, съзнавам, че самата книга е такава и чарът ѝ е в това, но ми лисваше живителната доза черен хумор, която внасяше сърдитото старче Уве в предната – а не мога да не ги сравнявам, просто не мога, както и примерно с книгите на Юнас Юнасон „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ и „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, при които социалната сатира е много по-силно застъпена. Разбирам желанието на Бакман да привнесе част от чара на приказките в книгата си, да използва тяхната иносказателна сила, но все пак „Баба праща поздрави…“ е книга за възрастни, макар че, от другата страна, прекомерната популярност в световен мащаб на разните му книги със сълзливи и поучителни притчи показва, че желанието да получиш сдъвкан урок по морал никога не стихва.
Истината за мен е, че „Баба праща поздрави и се извинява“ е добре прицелен в душата роман, който има всичко нужно, за да стане любим на страшно много хора. Просто докосва точните струни по правилния начин – нежно, деликатно, с много хумор, много тъга, много приключения и много загадки, които се разплитат в точния момент. За мен обаче „Човек на име Уве“ остава по-първична, по-искрена и по-ръбата, именно това, което ме вълнува повече, отколкото премерената рецепта, която използва Бакман във втората си книга.
Най-лесно би било да кажа, че тази книга се чувства, а не се чете, или някаква подобна мечопуховска душеслабителна реплика. Но не бива. Бакман е чудесен автор и заслужава уважение, щастлив съм, че имам привилегията да работя по книгите му. Догодина идва и третият му роман – „Britt-Marie var här“, чакам го с нетърпение. И се надявам да е повече „Уве“ и по-малко „Баба“… може би защото не обичам автор да се рови чак толкова в душата ми, макар това да позволявам например на Ромен Гари, защото той умее да го прави по начин, който ми понася.
Благодаря на Любомир Гиздов за топлия превод, на Ива Колева за щателната редакция и корекция, на Дамян Дамянов за красивата корица – направихте работата ми по тази книга лека и приятна.
Други мнения за книгата – „Аз чета“, „На по книга, две“, при Мария Донева, „Eva.bg“ и др.