ЖИВЯХТЕ КАЛПАВО

– Вие като остареете, ще мислите ли, че има бог?
– Може и да повярваме в бог… ако друго не ни остава… 

 Вън от факта, че тези две творби трябва да се обособят в отделни издания с твърди корици (допълнение от 2017 г. – това се случи!) и да им се осигури почетно място във всяка книжарница, събирането на едно място на „Балада за Георг Хених“ и „Германия, мръсна приказка“ дава възможност да проличи истински стойността им като прогностика, ама от касандровия тип. Съзнавам, че е невъзможно да бъде усетено истинското въздействие на тези два знакови за времето си произведения – сега извадени са вън от ония полусвободни години, когато ветровете на промяната аха са почнали да духат, а черупката на комунистическата илюзия е вече напукана неспасяемо; и първите години на прехода, пълни с надежди и мечтания, с шурналия навън самоубийствен (както се оказа по-късно) за развитието на държавата ручей от мозъци и трудолюбиви ръце.

Този бюфет като някакъв жълт монстер седи и пожълтява вкъщи: паметник на бедността. Никога няма да го изхвърля! Всеки ден минавам покрай него, презирам го до дъното на душата си, но ще продължавам да го лъскам с хладка вода и вълнен парцал, да стягам ръждясалите му винтове и да ги подменям с нови, да смазвам вратите му, за да не скърцат от старост, да го лаская, да му се кланям, да го величая, да го дебна нощно време под око, да му шептя приятни думи, да се грижа за него като болногледач.

   Да погледнем „Балада за Георг Хених“ от гледна точка на второто десетилетие на XXI век. Да, бюфети има и са достъпни, не са символ на буржоазна разпуснатост, не могат да скарат едно семейство с всичките му съседи. Но оскотяващата мизерия на възрастните хора, захвърлянето им на произвола на съдбата, заличаването с лека ръка на всичко, което са постигнали в живота си – това е навсякъде. Една лична история, която придобива съвсем осезаем привкус с публикуваните след текста снимки на писмата на Георг Хеник – привкус горчив като чешка бира, се превръща в универсална история. Гордият старец, сврян в малката си стаичка, където е сътворявал крехки уникати – и надменните му ученици, които се стремят само към неговите инструменти, безценни продължения на талантливите му ръце. Баладата е всъщност притча – за човешката алчност и самозабравяне. А на преден план едно оскотяващо семейство сред други оскотели фамилии се бори с живот, който е невъзможен с всяко свое правило, с всяка забрана, с цялото си презрение към твореца и неговите пориви. Пасков е описал една реалност, която мнозина още помнят – но която наднича зад ъгъла, където диктатура на невежо малцинство винаги стои в готовност да поеме търкалящата се по улиците власт, ако мога да перифразирам Ленин от времето малко преди преврата, който осъщестяват неговите самоуверени до фанатизъм болшевики.

Германия не подозира, че съществуваш. Не си прави илюзии.

  „Германия, мръсна приказка“ може да е „Италия, мръсна приказка“, „Испания, мръсна приказка“… която държава си щете може да сложите и пак мръсна приказка за нея ще може да се разкаже. Колцина българи са преживяли от първа ръка написаното в този роман преди и след неговото излизане? Не са хич малко. Да, навярно не са имали удоволствието да попаднат в своего рода български казан от класическия виц, където взаимно се придърпват обратно, но са се сблъсквали с цялото бездушие на вънкашното, с всички различни ценности, които по нашите ширини са обект на присмех. Не сме учени на здрава, упорита работа, на спестовност, усърдие и умение да се поеме риск в точния момент. Но тази приказка е за краха на мечтите на младостта – когато в началото героят се сбогува с приятелите си, той е готов да се надсмее над тях, оставащите в София, която тъкмо е преживявала един от малкото по-интересни моменти в сивотата на социалистическия период – младежкия фестивал през 1968 г., минал под знака на смазването на Пражката пролет. Но това, което го очаква, е по-лошо – социализмът е пуснал своите отровни пипала и в Германия, а творците, подирили по-г0ляма свобода в ГДР, са открили само по-голямо унижение. И така ден след ден, компромис след компромис, малките трагедии, водещи до големи напивания и скотски живот до безкрай. Докато не дойде връщането по етапен ред след някой резил, което не може да бъде изчистено от нищо в бъдеще.

     Тия две книги са сред малкото съвременни, които трябва да бъдат изучавани в училище, макар че реалиите им вече ще са непознати. Но щом можем да мъчим децата с цялата около- и следосвобожденска литература, която е трижди по-непонятна и само с много четене на странични творби става разбираема (а за много деца това така и не се случва), то защо да не видят и какво са мечтали техните родители и с какви реалности са се сблъсквали? В днешно време огромна част от децата имат родителите в чужбина – и е наивно да мислим по класическия си нихилистичен модел, че навсякъде другаде е по-добре и те вярват в това. Не е, има куп места, където е по-зле, но ние сме кораво племе и пускаме корени и в най-отровната почва, ако нуждата е належаща. Разбира се, в ерата на интернет да очакваш една гледна точка да се укрепи е наивно, макар че вижте как религията и патриотичната пропаганда удържат позициите си дори и сега – просто лесните лъжи се запомнят по-лесно от трудните истини, особено ако са опаковани качествено. Но и „Балада за Георг Хених“, и „Германия, мръсна приказка“ са от смислените книги, които е редно да бъдат четени, за да расте поколение с мисли, не лозунги и клишета в главата.