За мен е удоволствие да приветствам като гост в „Книголандия“ Боряна Стоянова, която е от най-отдадените на книгите хора, които познавам. Гмурнете се в нейното докосващо ревю и усетете как тя наистина е съпреживяла историята, която Либи Пейдж разказва.
Само аз ли не съм знаела, че из лондонските улици се подвизават лисици? Миналото лято имах късмета да се озова в столицата на добрата стара Великобритания и да отседна в непосредствена близост до центъра. И в този огромен космополитен град, само на десетина минути пеша от Тауър Бридж, срещнах лисица. Не, не се шегувам. Градска лисица. Или може би лисугер, защото беше доста едър и охранен, с добре позагладен косъм. Появяваше се всеки ден по здрач, обхождаше близките кофи за огризки (все пак си беше време за вечеря), а после се затичваше и замиташе паркинга на съседния блок с дългата си рижа опашка, докато аз и приятелите ми го наблюдавахме тихомълком от близкия балкон, ококорили очи в сумрака. Истината е, че видях страхотни неща в Лондон, но нищо не ме удиви повече от лисиците.
Защо ви губя времето с приказки за лисици, вместо да ви разказвам за „Басейнът“? Всъщност между двете има връзка – един от многобройните и безкрайно симпатични герои в романа на Либи Пейдж е тъкмо безименна лондонска лисица. Тя обикаля улиците на квартала „Брикстън“, минава покрай пъбове, където след работа разпускат морни лондончани, пресича пътя на главните персонажи и… си гледа своята работа.
С лисици или без, към книга като „Басейнът“ човек трудно остава безразличен. Топла, вдъхновяваща и много човешка, това е история, която припомня колко е важна общността и как срещата с добри хора може да върне вярата ти в света и в собствената ти сила да го променяш.
Всъщност дебютният роман на младата британка Либи Пейдж е част от сравнително новa книжна тенденция, наречена ъплит (up lit), чиято цел е със смесица от реализъм и хумор да повдигне духа на читателя и да му покаже една по-оптимистична и светла страна на все по-мрачната действителност, в която живеем. Напълно е възможно вече да сте се срещали с книги от тренда – част от по-успешните на запад заглавия вече са издадени и у нас. Като „Елинор Олифант си е супер“ на Гейл Хъниман, „Лятото на невъзможните неща“ на Роуан Колман и „Земята вика Майор Том“ на Дейвид Барнет. Във всеки случай на прага на лятото трудно ще намерите по-вдъхновяваща и освежаваща книга от „Басейнът“.
Не ми вярвате? Запознайте се с главните герои.
Розмари е духовита, оптимистична и жизнена млада жена в тялото на 86-годишна пенсионирана библиотекарка, прекарала целия си живот в „Брикстън“. Пъстрият мултиетнически квартал в Южен Лондон, където се развива по-голямата част от действието в романа, малко по малко губи своята идентичност заради нововъведенията и модернизацията си и Розмари се сбогува с все повече от любимите си места. Приема го изненадващо философски обаче, тъй като започва всеки свой ден на най-важното от тях: открития плувен басейн „Брокуел“. Там, където се е влюбила, обичала, сприятелявала и преодолявала всевъзможни трудности. Благодарение на спомените ѝ виждаме басейна от откриването му преди Втората световна война до наши дни. Ставаме свидетели и на безкрайно романтичната ѝ любов с Джордж – покойния ѝ съпруг, с когото се е запознала в тийнейджърските си години.
Бяха като кавичките около изречение. Подхождаха си и взаимно смекчаваха страха и самотата си.
Кейт е млада журналистка от Бристол, която живее в столицата от няколко години, но все още се чувства загубена и самотна в огромния многомилионен град, където всички са ѝ чужди. Бори се (не особено успешно) с паническите атаки и депресията и работи в малкия вестник „Брикстън Кроникъл“, където пише единствено обяви за изчезнали домашни любимци и предстоящи ремонти. Докато един ден шефът ѝ възлага истинска история. Местният плувен басейн е заплашен от затваряне, тъй като не може да се издържа през зимните месеци, а тузарска компания за недвижими имоти иска да го купи и превърне в частна спортна зала, достъпна само за богатите ѝ клиенти.
На пръв поглед Кейт и Розмари изглеждат много различни, но бързо се сближават и правят всичко възможно да спасят басейна, който е биещото сърце на общността. На тяхна страна са приятелите на възрастната жена – разнородна група симпатяги от квартала, с които няма да ви се разделя в края на книгата – и един изненадващо услужлив и чаровен фотограф от „Брикстън Кроникъл“.
Докато си помагат, Розмари и Кейт изграждат необикновено приятелство, което успява да излекува душевните им рани. Двете жени намират силата да повярват в себе си и в способността си да внесат промяна в света, за да защитят един басейн, който събира хората и е безценно убежище насред стихийното ежедневие и стреса в големия град.
Басейнът те приветства като приятел, с когото можеш да си мълчиш, защото знаеш, че няма нужда да си казвате каквото и да било. На това място можеш да бъдеш себе си.
Няма да разкривам повече от сюжета, за да не ви развалям удоволствието, но ще ви кажа, че е истинска наслада да се потопиш в историята на Кейт и Розмари, да се запознаеш с дружелюбните второстепенни персонажи на Либи Пейдж и да се пренесеш в колоритния лондонски квартал „Брикстън“ в наши дни, а и в годините след Втората световна война.
Прочетете ли „Басейнът“, трудно ще повярвате, че е дебют, но романът действително е първи за талантливата Либи Пейдж. 25-годишната англичанка е завършила журналистика и работи в сферата на медиите и маркетинга. И тя като героите си е запалена плувкиня и обожава откритите басейни на Лондон. И също като тях се бори за важни каузи – говорила е в парламента и по телевизията в защита на справедливото заплащане на стажантския труд. Преводът на книгата е дело на също толкова младата и талантлива Габриела Кожухарова – главен редактор на „Аз чета“, която чудесно е уловила стила на Либи и доказва, че се справя точно толкова добре с превеждането, колкото и с редактирането.
От същите жанрове
