Баскервилското куче вие в нощта

   След безбрежните простори на „Децата на капитан Грант“ на Жул Верн ми се искаше да изслушам нещо кратко и познато, затова и „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл бе лесен избор – обичах книгата като малък и я препрочитах понякога ей така, да мине следобедът.

   Конан Дойл не остарява, това е еднозначната ми оценка (заради което днес започнах да слушам „Изгубеният свят“, една голяма обич, която не се забравя), макар че в този точно роман няма особена тайна, разкриването на истинския злосторник се случва доста преди края, а за grande finale е запазена само конфронтацията с него и спасяването на поредния наследник на Баскервилите, който е нарочен да падне жертва на семейното проклятие (и една сякаш излишна обяснителна глава в края, но нейсе). Ако се питате какво проклятие, то аз ще ви питам де сте бляли да не прочетете това малко бижу, което започва с един забравен бастун и стига до разкриването на адски тайни 🙂

   Няма какво да го увъртам, „Баскервилското куче“ е добре позната на всички криминална класика и мога да ви го препоръчам за слушане, приятна компания е и за шофиране, и за други съпътстващи дейности. А може и да се слуша без да правиш нищо друго, но това поне на този етап ми е непосилно.