Бежанецът е като сирак,
всяка държава е мащеха за него.
Има времена и събития, които само литературата може да опише в пълнота, защото историята със своята вменена и нужна безпристрастност трябва само да хроникира и обобщава. Същите времена и събития обаче трябва да бъдат опазени от циничните посегателства на политиката, защото и тогава, и сега нейната същност е била хищническа. „Бежанци“ на Весела Ляхова е роман, за който тепърва ще се говори много, дори очаквам да се появят сравнения с „Тютюн“, да речем. Това обаче би било удобно, но лековато пренасяне на изградени представи, за добро или лошо, но не и на основателна трактовка на същността на книгата.
Всъщност героите в „Бежанци“ далеч не са такива през по-голямата част от страниците. Ляхова започва отдалеч, с атаката на Италия над Гърция през 1940 г. В центъра на събитията са малкото селце Кобалище и близкият град Драма, епицентър на едноименното въстание срещу българската окупационна власт. Всъщност, като казах „окупационна власт“, моля да не си играем на горестни препирни кое било освобождение, кое е окупация, кое е свещената мисия за обединение на сите българи заедно в една земя и прочие. Историческата истина е винаги по-сложна от патриотарските лозунги и точно това Ляхова показва с безпощадна честност, като не позволява на действието да влезе в удобните коловози на натрупаната националистическа или верска омраза.
Кобалище е смесено село, в което българи и гърци съжителстват от памти века, макар част от елините да са новодошли след войните с Турция, когато двете държави „обменят“ (цинично, като валута) население. Ляхова въвежда плавно в живота на това селце, от което основно черпи героите на повествованието си. В него традициите се спазват, работи се здраво, мечтите са насочени винаги към децата – да се изучат, да се задомят, да им се остави някакво имане, винаги повече, отколкото са имали родителите на тяхната възраст. Това е население с дълбок корен, което вихрите на промените от края на XIX и началото на XX век не са могли да изкоренят, но както възкликва един от героите още в началото, това може да се погледне и от друг ъгъл: „Земя! Роби й бяха на тая земя.“ Тези герои могат да живеят и да са щастливи под коя да е власт, стига да не им се меси прекомерно и да имат здравата си връзка със земята – но точно това в средата на века е вече невъзможно.
Ляхова не дели героите си на добри и лоши според националната им принадлежност, дори част от действието чудесно показва защо се организира Драмското въстание и как се чувстват гърците под българска власт – страхът от българските окупатори, немски съюзници, усещането да си чужд в собствената си държава, недоверието към довчера добрите български съседи, нормалният порив към свобода и самоопределение, който не може да бъде отказан на никое човешко същество. Показани са хора, които под различна власт действат по един и същ начин, без значение от националността им. Към края на книгата един от героите в България, го казва най-добре:
Човеци, верни на природата си, остават само онези, които са критични към властта. Дори не към властниците, обобщаваше Германов, а към властта, към онази от реални институции и въображаеми представи, които собствено дават съдържанието на властта. Мислещите, критикуващите винаги са заплаха за нея. Затова тя измисля начини да ги неутрализира.
Това население, огъващо се покорно ту насам, ту натам, е истинският герой в романа, съставено от различните си лица. Те са беззащитни пред произвола – война е. Година след година, редом с личните им драми, през които Ляхова чудесно описва техния бит, вярвания, традиции, те са постоянно на прицела на всички мераклии за власт, а такива в Беломорието са бол – гръцки патриоти, партизани, комунисти, български военни, администратори, хора с неясно самосъзнание, но ясно властолюбие и прочие. В целия роман тези са същинските антагонисти – говорещите за идеали и светлото бъдеще, в името на което настоящето трябва да бъде подчинено и пречистено.
Всички преобразуватели на обществото си приписват възложени им правомощия: да говорят от името на народа, да представляват народа, да направляват народа… Но съблечи им демагогските слова и от тях ще остане едно голо, кльощаво, безсрамно властолюбие. При това толкова по-цинично, колкото повече се вричат на народа.
Малко по малко войната се запътва към края си, страстите се нажежават, а българите съзнават, че вече няма място тук, на родната им земя – и след ред трагични нещастия бягството става единственото възможно решение. И пътищата, по които се изтегля българската армия, се донапълват с бежанци, които поемат към трагичната си, кошмарна съдба, с примирение и болка. Няма описание на тази съдба, няма епитети, които да я предадат в цялата й смазваща реалност. Разпънати на кръст, хора, за които родината е по-скоро локално понятие, са принесени в жертва на хищническата същност на разделението в края на войната, когато борбата между антагонистичните системи става причина за гибелта на милиони. Тези бежанци имат своя род, но нямат своя родина – и съзнават, че никога вече няма да имат, чак децата им може би ще засучат ново съзнание, или пък ще им бъде вкарано механично в главата, както уместно Ляхова вмъква при сцената с един учител, пратен да прокламира македонско самосъзнание сред децата на българските бежанци.
Нещото, което Ляхова пропуска заради нормалното следване на нашенците в тяхното преселение, е съдбата на гърците, които остават в уж свободната си от окупатори земя. Разгарящата се гражданска война, интересите на Чърчил, Сталин, монархисти, комунисти и сие със сигурност отреждат сходна съдба и на бившите вече съседи на българите, избягали в България. Но те вече трябва да станат македонци, в синхрон с политиката на ОФ. И тук започва същинската трагедия.
Всъщност същинският край на книгата според мен е 200 страници по-рано, когато бежанците се сблъскват с новата реалност на следвоенна България. Вместо благосклонна родина, те попадат в капан без изход – глад, мизерия, отхвърлени и от свои, и от чужди, сред засилваща се пропаганда да се пишат македонци и дори да идат да живеят в новосформиращата се едноименна република, част от Титова Югославия. От трън, та на глог, никога тази поговорка не е била повече на място.
Бежанците са сенки на гордите, независими герои от първите страници. Те са смазвани, избивани, унижавани, измъчвани, тормозени… и всичко това тук, от българските власти, завзети от жадни за реванш комунисти. А най-страшният момент в романа е точно около края на войната, когато повечето от героите, изпъкнали по предните страници, са безмилостно покосени от врагове в различни одежди – всеки стрък, надигнал глава над останалите, бива ожънат брутално. Няма значение дали убийците са гърци, българи или македонски пропагандатори – Ляхова умело поставя на една нога всички тези чудовищни престъпления, случващи се безнаказано в безвремието непосредствено около и след края на войната. Обезглавени, бежанците могат само да се опитат да оцелеят.
Кой е виновен за това, което ни се случи? Виновни са гърците с тяхната лакомия и високомерие, което не признава друг народ освен себе си. Виновни са българските правителства, които никога не пожертваха партийните си интереси заради нещо по-голямо. Виновни сме и ние, че позволихме да ни заглушат гласа, защото се грижехме само да оцелеем. Докарахме я до там, че наистина не ни остана нищо друго, освен да оцеляваме.
Реално единственото, което не ми допадна в „Бежанци“, е краят на книгата. Твърде плавно и равномерно се приземи в последните си стотина страници, нямаше нито издигане към внушителен и запомнящ се катарзис, нито, обратното, затъване към дъното с внушение, че всичко е загубено – а то е. Весела Ляхова е избрала да остави отворен край, в който оставя оцелелите си герои малко в нищото, а любовната нишка, която пронизва романа, неизбежната невъзможна любов, така и не намира изхода си нито в посока окончателно скъсване, нито в (наистина абсурдната при тези обстоятелства) положителна посока. Но това е авторово решение и аз го уважавам, личното ми очакване не се оправда, но това не променя съществено стойността на мащабния замисъл на романа.
Не повярвах, когато научих, че „Бежанци“ е дебютен роман за Весела Ляхова. Нито сложното действие, нито избраната тежка и драматична тема, нито богатия, образен, чудесно оцветен със сочен диалект език подсказваха това нещо. Мисля, че отсега е ясно, че както великолепната „Възвишение“ на Милен Русков беше българският роман на 2011 г., така и „Бежанци“ ще остане като такъв за настоящата година. И с пълно право. Държа да спомена и възхищението си от корицата, дело на Кирил Златков.
От същия автор
От същите жанрове
