От време на време идва книга, за която искам да изкрещя на целия свят: „Четете!“. Така беше със „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон, „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс, „Момчешки живот“ на Робърт Маккамън, „Мравки и богове“ на Стефан Цанев, „Кривата на щастието“ на Иво Иванов, „Лиричните клоуни“ на Ромен Гари и още, и още…
Сред тях се нарежда „Белканто“ на Ан Патчет, на която имам привилегията да съм отговорен редактор, но заслугата да е толкова прекрасна е изцяло на преводачката Анелия Данилова и редакторката Мариана Шипковенска.
„Белканто” на Ан Патчет е наглед неопределима като жанр, но аз лично си я поставям сред „класната литература” – като „Остатъкът от деня“ на Казуо Ишигуро, „Само живот“ на Алис Мънро, „Игра и забава“ на Джеймс Солтър… Висок стил, психологическа дълбочина, сюжетни обрати и красиво послание, че истинското, изстраданото изкуство може да надмогне всеки низък инстинкт – всичко това в роман, който се чете на един дъх. В мен винаги ще живее споменът как останах последен в офиса една вечер, за да прочета края на книгата бързо и задъхано, без да мисля да търся грешки и проблеми – просто трябваше да науча какво се случва, не можех да се откъсна от притегателните бели листи, пръснати по масата. Седях като вцепенен, а пред очите ми градената утопия рухваше, и макар да съзнавах, че това е неизбежно, пак ме болеше… героите на Патчет станаха част от мен и не исках да си отиват, нито да губят своя малък, абсурден, но изграден с толкова болка рай.
Сюжетът на пръв поглед клони към политически трилър. В къщата на вицепрезидента на неназована южноамериканска държава световноизвестната оперна дива Роксан Кос изнася частен концерт. Събитието е организирано в чест на японски бизнесмен, неин запален почитател. Към края на концерта нахлуват терористи – целта им е да отвлекат президента, който обаче е предпочел да гледа любимия си сапунен сериал. В създалия се хаос борците за справедливост се оказват с десетки заложници от различни националности, а къщата е обградена от полиция и военни. Бързите преговори не водят до нищо – и се започва многомесечна драма, от която Ан Патчет изковава литературен шедьовър.
Нападателите и заложниците са коренно различни като произход и социално положение, но им се налага да се нагодят едни към други – коравите сърца на борците за справедливост се разтапят от божествения глас на оперната певица, а чрез таланта си тя успява да извоюва ред отстъпки за себе си и останалите затворници. Малко по малко този минисоциум се превръща в споделена утопия – създават се приятелства, пламва любов, страхът и агресията се стопяват пред толкова човешката нужда да си създадеш уют. Ако погледнем от психологическа гледна точка, можем да заложим на Стокхолмския синдром, но и на неговата противоположност, която се сещам, че съм срещал някъде в литературата – когато нападателят развива емоционална привързаност към жертвата си. Но всъщност водеща в „Белканто“ е човещината – нуждата не само да се самосъхраниш в една абсурдна обстановка, но и да се справиш със собствените си демони, които в нахлулата внезапно тишина надигат глас.
За всички в къщата животът е спрял, всичко случило се до момента губи всякакво значение – бизнесмените откриват, че спокойствието им е липсвало силно, политиците – че трескавата борба за позиции е безсмислена пред лицето на смъртта, терористите – че не всичко е черно и бяло, както са били надъхани. Ролите се сменят – на довчерашните презадоволени особи се харесва простичкото ежедневие, а на живелите в джунглата им допадат модерните удобства. Но любовта – тя е същината на романа. Тя е тази, която прокарва връзки между противостоящите страни, тя кара нощем да се прокрадват тихи стъпки, да се отварят врати затворени плътно, да се игнорират насочените оръжия… заради любовта миналото изчезва изцяло, а хора, които е било предопределено никога да не се срещнат, се оказват вплетени в мълчалива, приглушена прегръдка.
„Белканто“ е една цялостна красива мелодия, изтъкана от успоредни и развиващи се в преплитане сюжетни линии, издигащи се към щастието – доколкото то е възможно при подобни обстоятелства. Музиката е единственият език, който всички в къщата говорят, без да имат нужда от вездесъщия талантлив преводач Ген, оказал се внезапно на пълен работен ден сред говорещи на толкова различни езици хора. Стилът на Ан Патчет е ритмичен, богат, чувствен и наситен – представям си, че начинът, по който Роксан Кос пее и пленява души, е аналогичен на умението на авторката да предава посланията си с магията на думите. В този роман едно изкуство предава мощта на друго – а с думи може да се опише всичко, стига да са правилните. И героите на Патчет не могат да не бъдат обичани, просто е невъзможно.
Затова и боли толкова в края.
–
Вижте още едно ревю за книгата в „На по книга, две“.
От същия автор
От същите жанрове
