За добро или лошо, „Бели зъби“ винаги ще бъде сравнявана с „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис, дори и хронологически да я предхожда с няколко години. А кaто се допълни, че Зейди Смит предлага на издатели черновата на недописания роман, когато е само на 22, картинката става впечатляваща. В окончателния си вид книгата излиза три години по-късно, а етикетът „модерна класика“ е лесно да се сложи – и все пак това ще е безкрайно недостатъчно. „Бели зъби“ захапва с лекота проблемите на съвременното британско (и изобщо западно, секуларно) общество, разкъсва рязко и със замах гноясалото месо на имигрантските неволи, на религиозната ревност, на неразбирането, неприемането и пасивното живуркане на жителите на бившата метрополия, вади на показ жилите на научните амбиции, хрущялите на традиционното упорство, показва разпада на семейството, на общността, на всичко интимно и считано за непреходно. В различните си проявления книгата може да се характеризира като имигрантски роман, фамилна драма, про- или антирелигиозна сатира, но в самата си същност това е написана изключително зряло история за живота – такъв, какъвто е, без натруфености, без идеалистични пориви, без търсене на поуки и откровения. По тия страници три семейства се събират, изграждат, допълват преимуществата и недостатъците си… и бавно залязват, докато следващото поколение подема своя бунт, зарязва подготвените утъпкани пътеки и се втурва да открива себе си навсякъде, където не му е позволено.
Зейди Смит изгражда модел на смесена общност, в която шестима родители (волю-неволю) отглеждат заедно седемте си деца, шест момчета и едно момиче, без да имат какъвто и да е контрол над живота им след един момент. Те не желаят това, то им бива налагано – от времето, от порядките, от малките избори, които променят всеки един от възрастните, които трескаво търсят своето място под британското слънце. Като мисля за романа в цялост, се чудя колко нагласени изглеждат събитията, през които Смит ни води, но колко вътрешно логични и последователни бяха в протежение на сюжета – тя определено майсторски „навързва“ нещата, развива героите си леко, неусетно, почти няма нелогични преходи в изграждането им (само единият син, запратен далеч, остава извън светлината на прожекторите, и го виждаме по-късно като съвсем различна личност), а малките случки, които правят романа толкова привлекателен за четене, са хем битови, хем колоритни, тая особена смес, която животът предлага с щедра ръка.
Бегло нахвърляни, линиите започват да се изграждат така – събирането на почти самоубилия се на първите страници британец Арчи с едрата, объркана ямайка Клара, расла сред тежко деформирано религиозно семейство, част от Свидетелите на Йехова, очакващи в продължение на десетилетия как всеки миг ще дойде края на света, когато ще поемат властта с Иисус, а грешниците ще бъдат загробени. Арчи се сближава силно със Самад, родом от Бангладеш, с когото имат чудати преживелици на българо-гръцката граница по време на Втората световна война, и двамата заживяват свой собствен живот в странна кръчма, в която времето е спряло, нови хора не влизат, а липсата на промяна е единствената ценена константа. Самад е женен за Алсана, темпераментна и властна жена, която му е обещана още преди раждането си. Двете семейства са в постоянна зависимост едно от друго и имат деца на една възраст – Айри, дъщеря на Арчи и Клара, и близнаците Милат и Маджид на Самад и Алсана. Постепенното откъсване от реалността на Самад го кара да потъне в обсесията по свой уж героичен прародител, да се опитва да промени общността около себе си по собствените си криворазбрани мерки, и дори да отвлече единия си син и да го изпрати обратно в Бангладеш, за да продължи традициите на рода. Иронично, точно останалият в Англия син се забърква с фундаменталистка ислямска секта сред объркания си сексуално и интелектуално живот, а изпратеният назад във времето поема в посока на модерността.
Тук някъде Зейди Смит въвежда последното парче от пъзела, може би малко закъсняло, но даващо солидност на цялата конструкция – семейството на Маркъс и Джойс Чалфън, идилична задруга с четирима сина, пълно вътрешно доверие, самостойност от целия свят, почти съвършеният пример за любящо семейство на родители, които следват своето призвание, единият в ботаниката, другият в генетиката, а едновременно успяват да възпитат децата си по свой образ и подобие почти до карикатурна степен. В този съвършен микрокосмос, разпадащ се по краищата си заради ентропията. нахлуват Айри и Милат, преобръщат всичко с главата надолу, изтласкват като кукувичи деца преките наследници… а отдалеч долита и епистоларният глас на Маджид. Блато от пъстри характери, взаимна нужда и взаимна ненавист, неосъзната сексуалност и неразбирани психологически зависимости… трите семейства стават неотделими в една същинска амалгама от страсти, стремежи, копнежи и неудовлетворености.
Името на книгата „Бели зъби“ може да бъде обяснено пряко само с един бегъл епизод, в който се описва как единственият начин да се открият притаените в мрака тъмнокожи врагове е белите им зъби да лъснат. Не искам да задълбавам в посока „какво е искал да каже авторът“, но си обяснявам символиката на името с това, че всеки от героите малко или много се слива с обкръжаващата го действителност, напасва се с нея, примирява се дори с порядките, които не са му по вкуса, но… винаги остава по нещо, което да го отличава, нещо, което подхранва, за да защити идентичността си – и това нещо го издава и го превръща в мишена. Дали това е вярата, фанатична и сляпа, без значение дали към Йехова или Аллах, дали неумението да се видят моралните последствия от изглеждащите чудовищни научни експерименти, дали диренето на пристан в любовта към неподхоящите хора. Всички герои на Зейди Смит са камуфлажни кукли на конци, които са движени от миналото или бъдещето, но никога самостойни и никога способни да прикрият проблясването на личните си „бели зъби“, които ги разконспирират като живи, дишащи, алогични същества, непримирени, непобедени, непасващи на общото. И затова укорими, разголени, нарочени за разстрел, толкова лесни мишени за критика, но толкова глупаво е такава да бъде отправяна на залпове – нали, нека хвърли камък пръв тоя, който няма своите „бели зъби“.
Дори и само да се плъзне човек по повърхността, ще прочете един страхотен роман със завладяваща история, интересни обрати и шеметна завръзка в края. „Бели зъби“ спокойно застава редом с „Поправките“ и „Свобода“ на Джонатан Франзен, с вече споменатата „Мидълсекс“, но и с „Непорочните самоубийства“ и предстоящата да излезе „Брачна фабула“ на Джефри Юдженидис. Дребни детайли могат да бъдат нарочени за критика, но предпочитам първо да се запозная и с другите романи на Зейди Смит, за да изградя образа ѝ в себе си – засега смятам, че тя има нужния потенциал да ми стане един от любимите автори, защото пише зряло, мощно, хипнотично, с чудесна доза хумор и сарказъм, с ирония, присъща на по-напредналата възраст, но и с майсторство, неделимо от природния талант и невъзможно за заучаване, подлежащо само на шлифоване.
И да, Невена Дишлиева-Кръстева е направила адски силен превод, използвала е цялата дълбочина на българския език, според мен е неминуем призът „Кръстан Дянков“ догодина, но да видим.
От същите жанрове
