Помните ли как по изпити на черновата можеше да си драскате каквото ви дойде, но беловата трябва да е безукорна, защото по нея ще те оценяват? Това е и проблемът на толкова чаканата „Белова“ на Сергей Лукяненко – очаквах толкова чаровната разпиляност на „Чернова“ да бъде канализирана в бляскаво продължение, което да задълбочи сюжета, да развие идеята за многото светове – и по възможност да направи някакъв туист на действието, от което да зяпна и да преоценя случилото се в първата книга – нещо като това, което прави „Сянката на Ендър“ за „Играта на Ендър“, но без преповтарянето на сцени. Това обаче липсва – „Белова“ е само прилично, стандартно продължение на първата част, в което героят скита от свят в свят, непрестанно гонен по петите, опитвайки се да открие с какво е различен, защо има сили само като случайни проблясъци – и как да защити Земята от пипалата на кукловодите.
Разбира се, книгата трябва да бъде оценявана и по линия на това за каква публика е писана – всяка глава започва с кратко и силно, основно критично въведение за руското общество, мислене и мироглед, като много от написаното с лекота може да се насочи и към славянските братя в наше лице. И от него се прелива към действието, в което немилият-недраг бивш функционал Кирил скитори от свят в свят. Чрез тези му странствания Лукяненко развива добре идеята за изборите като съдбоносни решения – в науката има една интересна концепция за „cross-points“: моменти в историята, в които малка промяна би довела до мащабно разместване в бъдещето. Точно с нещо подобно наум авторът описва варианти на развитието на Земята, като безспорно най-колоритният е планета, в която християнската религия е успяла да остане доминираща, но е заложила на мощни биотехнологии и (което ме впечатли повече) е осъзнала, че търпимостта 
към различните вероизповедания или атеистите е нужна и полезна. Битките на тази планета между механика и биооръжия напомнят на сблъсъците в „Левиатан“ на Скот Уестърфийлд, но с доста повече сериозност и драма.
А Кирил продължава да дири мястото си под много слънца…
След „Белова“ съм със смесени чувства – от една страна, оставяне на книгата няма, всичко трябва да бъде прочетено и разбрано колкото се може по-бързо, докато, от друга, неравномерният ритъм на действието – от бясно движение към кротко обикаляне из спокойни светове – ме дразнеше. Отчитам, че неудовлетворението ми идва от това, че очаквах повече от книгата, а не просто обикновено продължение, което оставя обичайната свобода за още едно, макар и наглед да има някакъв завършек. Липсват странични герои, към които читателят да се привърже – и чиято смърт примерно да го трогне, всички са само сенки около Кирил, който спира за миг и подминава.
И все пак – съюзът с враг е винаги интересно занимание – а това умение Лукяненко е шлифовал до съвършенство от поредицата за „Патрулите“. И никога не е сигурно от този крехък съюз какво ще произлезе – крепко приятелство или подло предателство, взаимно разбиране или нова конфронтация. И оставам в очакване за трета част, защото Кирил има да свърши още доста неща, ако иска да спаси света, както си е редно за герой от неговия тип.
Вижте и ревюто на Мила Ташева в „Аз чета“.
