Страхотният Юси Адлер-Улсен продължава да поддържа нивото високо в седмата книга за комисар Карл Мьорк – „Белязаната жена“. По свойствения нему маниер и тук няма загадка кой извършва поредица от жестоки нападения над млади жени, дори напротив, щателно е проследено кой и защо решава да прибегне до насилие, за да постигне своя вид справедливост, но някак дори в тая пълна откритост има толкова много, заради което си струва да се прочете книгата. А като се добави и продължаващата тежка драма със състоянието на Росе, която в предишните книги се движеше бавно към пропастта, то вече си знам, че бързо ще прочета и другите две издадени от поредицата.
Както споменах, в центъра на романа е разследването на нападенията над няколко млади жени, свързани по причудлив начин помежду си, които са попаднали на мерника на откаченяк с неясни мотиви. Само че тези престъпления се вписват в други, с които започва книгата, с миналото на един зловещ старец и трагичната участ на неговата съпруга, от чиято смърт започва заплитането на поредния тежък случай. Мьорк и неговите сътрудници имат отново проблеми с юрисдикцията, защото не е в техните ръце разследването на тъкмо извършено престъпление, те трябва да си седят при студените досиета с отдавна отметнати като неразкриваеми случаи, но приликите, които откриват с някогашно деяние, ги карат да се ровят там, където не им е мястото. А Адлер-Улсен успява виртуозно (е, добре, де и малко нагласено с едно „случайно“ разполагане на апартамента на Росе точно до апартамента на една от жертвите) да вплете отделните линии в строен и стремителен сюжет, в който е намесен и обир на дискотека, и критика на датската социална система, която позволява да бъде източвана от млади хора, на които не им се работи, а от миналото изплува още едно престъпление, този път пряко свързано именно със загубилата почва под краката си Росе – а една след друга излизащите тайни от живота ѝ я показват в много различна светлина от всичко, което сме виждали в предишните книги. А любовните драми на Мьорк все така забавляват.
Разбирам, че написаното по-горе може да звучи абсолютно енигматично за някой, който не следи поредицата, но силно препоръчвам при това положение просто да видите ревюто ми за първата книга на Улсен – „Жената в капан“, и мога само да ви обещая, че поредицата става все по-добра с всяка книга, точно както е и при Ю Несбьо Великий. Да, двамината трилърови автори са много различни като стил, но правят професионално в много книги наред това, което при други автори бързо угасва – градят не просто интересни криминални разследвания, но и ни вмъкват в живота на разследващите и ги изправят пред страховити предизвикателства точно когато силно е започнало да ни пука за тях.
