Още като чух, че Елена Павлова готви сборник с разкази, които не са влезли в „официоза“ на събраното ѝ творчество в кратките форми – „Две луни“, – се сетих за думите на Карлос Руис Сафон за първите два романа от Барселонската му тетралогия: „Да кажем така. “Сянката на вятъра” е един вид добрата сестра, която се прибира вкъщи винаги навреме и носи радост на родителите си, докато “Играта на ангела” е по-скоро лошата сестра, която вечно създава проблеми“. Какви ли не чудесии си представях, че ще влязат в „Белязани лебеди“, а Елена само ми подхвърляше трохи и подхранваше нетърпението ми да видя тази нейна мрачна страна.
Началото – както е редно, е със сватби и мечове, добра пародия и на традициите в най-светлия ден за младоженката, и на приключенските фентъзи романи от класическия им период. И точно се настроих за забавление, и се бухнах в „Да ти изям сърцето“ – брутален разказ за отмъщение, който Джо Абъркромби би искал да е написал. Следва отново приятно отпускане с разказ за възкресения и грешни решения. И пак обратно сред ужаса на убийство с котешки финес. И малко гурме-канибалство след това. А пък сетне разказ за шепа негодяи, влезли в грешния апартамент при наглед беззащитна жерта, а след него и още един за едни подземия, дето не ви е работа да слизате – две творби в „обичайни“ за жанра стил и сюжет.
И после почва една поредица ранни разкази, които са изчанчени по най-правилния възможен начин – „Дъвката“ е настръхващо страхотен, неочакван и гаден; „Градинарят“ е по-стандартен, но с психопатски нюанс; оригиналната версия на „Те се спускат нощем от хълмовете“ пак ме ужаси, както и вторият си вариант преди време.
И любимият ми разказ – „Магазинът в Белвю“, носталгичен, красив, някак МакКамънов по най-добрия възможен начин.
После идва един вещерски разказ – как иначе, – преди да се навлезе сред селенията на „Белязани лебеди“, която Елена сочи като историята, към която се е връщала и писала най-често. Не е моята бира, макар да има грабващи моменти, но всеки си има едно лично писание, за което хич няма какво да му се обяснява някой друг.
Истината е, че още на половината на сборника започнах да се усещам, че ми харесва с една идея повече от „Две луни“. Тук не са огризките, не са остатъците, които са отпаднали при подбора за другия сборник. Тук са нешлифованите, грубовати истории, в които Елена не се е спирала с мисълта, че някой ще чете това, което пише, а се е вихрела с див кикот в главата си. Представям си я как навън се е извивала буря (с която тя няма почти нищо общо), кучетата вият (с това има повече), а под ръцете ѝ проблясват малки светкавички, докато излива поредния разказ (и особено оня с изяждането на сърцата и отмъщението, което се сервира студено). И ми става готино, че я познавам и имам шанса да работя с човек, на когото съм се възхищавал от дете.
„Белязани лебеди“ може да се вземе само от книжарница „Чоко и Боко“ – или пък директно от нейно фантазничество авторката.
