Да пътешестваш с Ерик Уайнър е винаги забавно – вече съм го правил с „Човек търси Бог“, „География на гения“ и „География на мъдростта“, затова е и лесно да му се довери човек за още едно скиторене във времето и пространството, каквото е „Бен и аз. В търсене на формулата на бащата основател за дълъг и полезен живот“. Освен биография на един от иконичните бащи основатели (който, както го нарича един учен, има и привилегията да бъде „плътски, светски, изменчив и безбожен“), книгата е и своего рода равносметка на живота на автора, на промените в света от времената на Франклин до наши дни, и изобщо какво е да си възрастен човек в свят, който възхвалява само младостта. Самоиронията блика от всяка страница на тази книга – и ако в началото личните му отклонения по-скоро ме дразнеха, в един момент всъщност ги приех, има и забавни мигове, свързани с България, за което трябва да сме благодарни на българския издател на книгата. Защото Бен Франклин е толкова голям, че почти всеки друг човек, живял някога, е дребосък спрямо него – Уайнър си го признава за себе си без заобикалки, докато ни позволява да видим множеството лица на този майстор на дегизировката в различните глави на книгата.
Разбира се, на първо място тази книга огорчава – да проследиш отблизо деволюцията на американската и изобщо световната политика е обичайно неприятно наблюдение, но ако се абстрахираме от това, най-интересната константа в живота на Франклин е промяната. Постоянна, неизбежна, драматична нерядко. Защото той може да е „най-известният президент, който не е бил президент“, но пък е бил „печатар, издател, сатирик, учен, филантроп, хуморист, дипломат, изобретател, законодател, метеоролог, мемоарист, пощенски началник, редактор, пътешественик, разобличител на митове и ентусиаст.“ Невроученият Дейвид Игълман го нарича „потенциалист“, което според Уайнър означава, че той „си представя какво може да се направи в бъдеще, независимо колко невероятно е това“. А какво ли бъдеще е можело да очаква десетия син в семейството, за който е планиран свещенически сан, който спира да ходи на училище на 10 години, но пък образованието му продължава по различен и очебийно обогатяващ начин? Ами… бляскаво. Ненаситен читател, Франклин събира през живота си колекция от 4276 тома, „една от най-големите частни библиотеки в младите Съединени щати“, а житейската философия, която изковава от сплавта между начетеност и жизнен опит, е постоянното търсене на решения, които са елегантни и полезни.
Франклин няма никакъв свян да поучава света още когато е на 16, като за целта пише есета под дамско име за вестника на брат си. Доста по-късно в книгата Уайнър ще припомни негови думи, които публикува под чуждо име: „Аз по природа съм много ревнив за правата и свободите на моята страна и най-малката поява на посегателство върху тези безценни привилегии е в състояние да накара кръвта ми да кипне извънредно много“ (звучат добре и обнадеждаващо и днес, нали?). По-късно той ще използва още много имена и прозвища, още много „маски“, както ги нарича Уайнър, сред които ярко прозират неговите театрални наклонности. Но една негова наклонност – неверието му в общите споделени делюзии като религията, го прогонва от родния Бостън, където „добрите хора го гледали с ужас като неверник и атеист“.
Местата на душата не ни глезят. Те поставят изисквания към нас.
Точно такова място за Франклин се оказва Филаделфия: „Франклин бил за Филаделфия това, което е Сократ за Атина, Дикенс за Лондон и Шер за Лас Вегас.“ И има причина за това. Уайнър посочва, че когато Франклин пристига там през 1723 г., Филаделфия е само градче с около 6000 души население. Нямало „пожарна команда, асфалтирани или осветени улици, санитарен отдел, нощна стража, болница или библиотека“ – всичко това щяло да се промени за идните десетилетия с негова помощ. Първото му пътуване до Лондон се оказва перфидна измама, и макар да се оказва безработен и без пари, неговата предприемчивост му позволява да се справи с предизвикателството, така че, когато напуска, той е „натрупал ценен опит в печатането, чел е много и се „запознал с някои много умни хора“.
Защо сме толкова привлечени от старите сгради? Може би, защото оценяваме и разкодираме произведения на изкуството, написани на архитектурен език, който е едновременно познат и чужд. Сигурно имат значение и връзката с миналото, и намирането на самия себе си в този огромен времеви континуум. Но има и нещо повече от това. Старите сгради ни карат да се чувстваме по-добре в настоящето. То вече не е свободно плаващо, откъснато от това, което е било преди и което ще дойде в бъдеще, а по-скоро е просто още едно звено от дълга верига. Колкото по-променлив и непредсказуем е животът в настоящето, толкова по-голяма е нуждата от тази приемственост с миналото. Нищо не е по-успокояващо от сграда, която е видяла повече, отколкото вие някога ще видите.
С много симпатия Уайнър описва как обратно във Филаделфия Франклин основава клуб на име „Джънто“, посветен на смислените идеи. Типичен въпрос, върху който трябвало да се размишлява преди среща на клуба, бил „Смятате ли, че в момента има нещо, с което членовете на клуба могат да бъдат полезни на човечеството, на страната си, на приятелите си и на себе си?“. Уайнър обръща внимание на подредбата на приоритетите и допълва: „През XVIII век щастието не е било само личен стремеж. То е било обществен императив и като такъв е изисквало групови усилия“. Авторът се спира на неговия строг дневен график, чрез който Франклин се заел със „смел и труден план за постигане на морално съвършенство“, опит да живее „без да извърши никаква грешка в нито един момент“. Потискащо малко спрямо нашите собствени стремления, нали…
Разбира се, ключова част от книгата са неговите научни постижения следствие например на електрическите експерименти, а Уайнър го нарича „Карл Сейгън на своето време“ заради научните му писания – например Франклин създава цял електротехнически речник, който се използва и до днес. Незаобиколими са прочутите му опити с хвърчила, изобретяването на гръмоотвода (нелош успех за един атеист да защити самите църковни сгради от предполагаемия божи гняв, мисля си), а важна мярка за усърдието му да е полезен на цялото човечество е това, че никога не патентова никое от изобретенията си.
Но истинският Франклин според Уайнър е този, който е в чужбина. Той описва с особено внимание повторното му заминаване за Лондон, уж за шест месеца, които се превръщат в 15 години. Отначало мисията му била наглед проста – да убеди двамина британски аристократи да не събират необлагаеми доходи от огромните си владения в Пенсилвания, но с времето нещата прерастват в много по-важна задача – той „работи, за да предотврати разрив между Великобритания и нейните американски колонии, с надеждата да запази тази „прекрасна и благородна китайска ваза“ – Британската империя“, нещо, което според Уайнър в наши дни е изпаднало от учебниците по история. Което в крайна сметка завършва с прочутото му изправяне пред Тайния съвет на краля (защо ли се сетих за безумната среща на Зеленски с Тръмп и миньоните му?), резултатът от която Уайнър описва така:
Той влиза в кабинета като лоялен, макар и разочарован британски поданик. Излиза като американски бунтовник.
Няма как в центъра на книгата да не е Американската революция, но определено няма да преразказвам цялата трескава активност на Франклин (вече далеч над 70-годишен!) в нейна полза. Но няма как да се подмине известната му шега при подписването на Декларацията за независимост: „Наистина трябва да се държим заедно, иначе със сигурност ще ни обесят поотделно“, или пък неговото, както го нарича Уайнър, Голямо канадско фиаско – как на преклонна възраст поема през сняг и лед от Филаделфия до Монреал, за да се опита да убеди канадците да се присъединят към Американската революция и да се влеят в обща държава с американските щати (още паралели с наши дни?). Разбира се, много по-успешна е другата му знакова мисия – тази във Франция, където той има за цел да убеди французите да подкрепят революцията – Франклин остава в Париж осем години и дори създава на практика първото посолство на САЩ там, при което успява да договори огромна парична помощ, френски военни кораби и войници, или с две думи, както пише Уайнър:
Америка нямало да спечели войната без дипломатическата магия на Стария фокусник.
При писането на американската конституция ролята на Франклин е изключителна важна. По-рано той е писал, че „Човечеството има естествена склонност към кралско управление“, което, за беда, видимо си е вярно дори в установените демокрации, където нагли популисти виреят на воля. И когато една жена го пита: „Е, докторе, какво имаме – република или монархия?“, той отговорил: „Република, ако можете да я запазите.“ Още едни думи, които отекват още по-силно към нашето време.
Важно е да се отбележи, че Уайнър не пропуска и някои от тъмните страни на личността на Франклин – като факта, че „през по-голяма част от живота си Бенджамин Франклин е бил собственик на роби и посредник, който е печелил от търговията с роби“. Но с времето той променя разбиранията си и в края на живота си е вече яростен критик на робството, това също е важно, умението да променяш разбиранията си и да отчиташ грешките си.
„Бен и аз“ е едно шеметно пътешествие, което обхваща почти един век през призмата на живота на Бен Франклин – за когото повечето хора знаят само, че е на 100-доларовата банкнота, почит, която е повече от заслужена. Един неспокоен ум, който никога не се е страхувал да поеме в нови посоки, да се изправи пред невероятни предизвикателства, да търси отговори там, където другите дори не си задават въпроси. Пример, който е отчайващо нужен не само за американците в наши дни.
От същия автор
От същия жанр
