“Без дом” е привидно каноничен за жанра си роман. Сираче бива подхвърляно от вихрите на съдбата години наред, докато не открива истинските си родители, които неизбежно се оказват богати и прекрасни и то може да помогне на всички добри хора, които е срещнало сред скитанията си.
И макар че определено е трябвало да я прочета на много по-ранна възраст (когато думите “имала по-голям син, който изчезнал при загадъчни обстоятелства” нямаше да приковат вниманието ми още в началото на книгата), все пак в този роман има много, много повече от обичайната сълзлива история с ред поуки. Дори и само епизодът с мината и наводнението в нея е напълно извън рамките на обичайните детски романи, в които смъртта е рядък гост. Сред тези страници Хектор Мало си пише социална критика в най-чист вид, и тъй като буквално миналия уикенд прочетох автобиографията на Арчибалд Кронин “Приключения в два свята”(дадена ми от една от любимите приятелки на ), бях впечатлен от изненадващите паралели между двете.
Малкият Реми затъва в житейски тресавища, от които се измъква със завидна лекота, но Мало е успял умело да обрисува белезите, които те оставят по него. От момчето от началото на романа, което вика към майка си от един хълм, през момчето от средата, което се връща у дома с безценно за бедняци съкровище – крава, та до момчето, което застава объркано между двете си майки, има огромна разлика. И тя е видима в думите му, в поведението му, в придобитата увереност, дадена му от месеците свобода и безценните уроци на загадъчния дресьор Виталис. От този период е и най-тежкият белег – сблъсъкът с вълците и последвалата смърт на почти всички от жизнерадостната им задруга. Времето не лекува такива белези.
Вярвам, че всяко хлапе трябва да прочете тази книга, без значение на колко години е точно – тя би докоснала в него дълбини, които зловредната телевизия нивга не ще засегне. “Без дом” ще го направи повече човек.
От същия жанр
