Покрай почти свръхчовешката способност на Дъглас Адамс да изтървава крайни срокове, са избуяли куп апокрифни истории.
При близък оглед всички те се оказват верни.
Всичко започна с бирата. Бях в Лондон, поредният панаир на книгата бе към края си, а аз се бях разположил безметежно с халба в ръка във фоайето на хотела след няколко изключително тежки дни по срещи и тичане по щандове, гарнирани обаче и с великолепната победа на „Ливърпул“ над „Байрен“ (Мюнхен), която изгледах в един пъб. Разглеждах разсеяно няколко книжни каталога, взети след някоя от срещите, бях препълнен със заглавия и автори и знаех, че трябва няколко дни да почина, да улегнат нещата, преди да съм годен да вземам пак рационални издателски решения. И тогава – БУМ!
В края на единия каталог, при старите книги, които се споменават в общи линии само от кумова срама, се мъдреше корицата, която виждате вдясно. Книга за Дъглас Адамс, писана от Нийл Геймън! Мигом всички прежнеспоменати кривини се изправиха и взех решение книгата да бъде издадена – дори още тогава да разбрах, че ми е почти наборче, излиза през доста далечната 1986 г., когато Геймън още е бил млад, непохитен още чак толкова от славата, и затова и подходящ да пише за големия Адамс в зенита на неговата. Когато „Пътеводител на галактическия стопаджия“ е вече глобален културен феномен, който се и ще се трансформира в различни форми (радиосериал, книги, пиеси, телевизионна поредица, филм, мюзикъл, компютърни игри, дори откъси върху хавлии), а неговият създател е признат за един от големите хумористи на века. И е логично, че почитателите искат да научат повече за него. За неговото писане – а за тяхна почуда пътем от книгата ще научат много и за неговото неписане. Даже повече за него. Геймън го цитира: „Прекарвах много време пред пишещата машина в чудене какво да пиша, късах листове и всъщност така и нищо не написвах.“, а след това допълва:
Това качество – да не пише – ще стане характерен белег на по-късното Дъгласово творчество.
„Без паника“ е много различна от стандартна биография, като е важно да уточня, че преводът е по нейното последно преработено издание от 2009 г., така че стига и до напускането на почти безобидната ни планета от страна на Адамс. Изпълнена е със забавни истории за писателя, но пък и с тон информация как се прави телевизия и радио в Англия преди твърде много десетилетия, което не е чак толкова интересно – затова и честно (не твърде издателски) помолих Дамян да напише на предната корица, че в книгата е всичко, което искате – или не искате – да научите за Адамс. Но повечето неща ще искате, или поне аз исках. Исках да знам къде е учил, как е градил стила си, какви преживелици е имал и как са го отвели до идеята за „Пътеводителя“ (избълбукала там на една поляна по собствените му дум), защо трилогията книги е всъщност от пет толкова различни части, нещо за другите му книги, интереси, сред които се отличава най-важното му хоби, което го вълнува от дете: да не пише.
Не знам кога ми хрумнаха първите мисли за писане, но всъщност се случи доста рано. Твърде глупави мисли всъщност, тъй като нищо не загатваше, че всъщност го мога. Идеята да стана писател, ме е привличала цял живот, обаче като всички писатели и на мен ми харесва не толкова да пиша, колкото да съм написал това и онова. Преди две-три години попаднах на някои стари училищни литературни списания и ги прегледах, за да се върна назад и да открия какви съм ги писал тогава. Обаче не можах да намеря никакви мои писания, което ме озадачи, докато не се сетих, че всеки път, когато възнамерявах да напиша нещо, закъснявах с две седмици след крайния срок.
Шегите с неписането на Адамс отразяват един наистина интересен творчески ум, който блика от интересни идеи. За мен най-интересни бяха събитията около издаването на всяка от книгите, разбира се, а този цитат е от онези, които най-много ме впечатлиха: „Първоначалният тираж от шестстотин хиляди екземпляра издава здрав оптимизъм за продажбите и показва как издателите са наясно, че си имат работа не просто с нова научнофантастична книга (за такива книги първоначалният тираж е по-скоро десет хиляди), а с нещо малко по-така. Най-ранното лансирано оформление на корицата изобразява подобие на Флаш Гордън с грамадански скафандър, вдигнало палец и с табела, на която с разкривени букви пише „АЛФА КЕНТАВЪР“. Не го използват, макар и да се разпространява на листовки по време на Световната конвенция за научна фантастика за 1979 г.“
В крайна сметка няма да ви преразказвам живота на Дъглас Адамс – направил го е Нийл Геймън в „Без паника“. Не е книга, която си струва четенето, ако не обичате „Пътеводителя“ – но е чудесен компаньон към него, ако като мен сте го препрочитали още в онова малко издание с мишката и чашата и чак сетне благоговейно сте сложили на видно място в библиотеката си пълното издание със зелените корици. Безкрайно благодарен съм на Комата, че се зае и направи този доста тежък превод, имаше много реалии, които не са лесни за предаване от дистанцията на времето, както и на Дамян, че направи тази вдъхновена корица, която в миг отвежда към атмосферата на най-чудатата творба на Адамс – тази, с която ще остане, докато има хора, които гледат към звездите.
