Литературата има и задължение да показва грозното лице на живота. В съвремието тя до голяма степен е абдикирала от това, но все пак се появяват книги, които не флиртуват с читателите, не ги забавляват, не служат за убиване на времето. „Без упойка“ на Надежда Дерменджиева е дебютен сборник, за който е трудно да се пише и говори. Буцата, заседнала отвътре след прочита, вече близо месец не ще да се стопи. Младо момиче с безспорен талант да пише, Надежда е избрала да поеме по трънливия път, в края на който няма Голгота (но и безсмъртие), няма катарзис, няма прошка, облекчение, възможност за продължаване напред. Тя пише за задънените улици, в които често животът захвърля жертвите си.
Стъпка напред в пропастта – историите са истински, дори олекотени от крайности, по думите на авторката. Тя е имала досег именно с това грозно лице на живота, където всички възвишени приказки ала Горки не струват пукната пара. Разказите, сбрани в „Без упойка“, обрисуват насилието в толкова различните му форми, чудовищните неща, на които хората са способни, дори и спрямо близките си, низостта и жестокостта, далеч по-чест спътник на човешкото от възвишените и идеалистични пориви. Човек за човека е човек – това е по-смислената формулировка, защото вълците, при цялата си инстинктивна природа, не са толкова коварни. Няма да ви разкривам случващото се в разказите – смятам, че всеки, който иска да иде отвърд захаросаните въображаеми светове, който иска да прекара 2-3 часа сред реалност, за която най-вероятно дори не е чувал, или си е затварял сетивата за самозащита (като мен), ще оцени сборника. Той е шпионка към ада. Но същинският ад, който хората създават за себе си и околните при провалите си като човеци.
Насилието е просмукало обществото ни, то е зад затворените врати, зад отразяващите разкривените физиономии прозорци. И ако повечето хора имаме шанса да не го забелязваме, трябва да сме доволни, но не и да премълчаваме съществуването му. Поздравявам Надежда Дерменджиева за смелостта да напише тези разкази, както и за умението да ги съгради от толкова нестабилни тухли, склонни към разпад и разруха.
Виж още едно мнение за книгата в „Аз чета“.
От същите жанрове
