Харуки Мураками умее да гради герои, вторачили поглед в себе си, за които светът отвън е по-малко реален от стихиите, които вилнеят из вътрешностите им – но не бързи и помитащи урагани, а напротив, бавни и неуморни, сякаш систематично и наглед предотвратимо наводнение, в което всяка капка емоция е забележима. „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е посветена на точно един такъв безцветко, който като пръст на ръка не умее да съществува самостойно, но за сметка на това години наред преработва в себе си едни и същи болки, чопли една и съща рана и не ѝ позволява да зарасне, защото тогава ще изгуби единственото, което е отличаващо се в живота му. Романът силно ми напомни на шедьовъра „Стоунър“ на Джон Уилямс, но, разбира се, източният начин на мислене, това почти неразбираемо ми умение за примиряване и пасивно, примирено дори съществуване носят съвсем различен привкус.
Цукуру Тадзаки се приема като безцветен човек, скучен, праволинеен, ненужен за човешкия социум, малък самостоен атом, който се движи в своето бавно, нестихийно и небрауново движение, избягва сблъсъците с други частички и следователно траекторията на всекидневието му е предвидима. В живота му е имало само един щастлив период – в който е бил част от петчленна компания приятели, между които е съществувала тясна и красива връзка. Този приятелски кръг е бил съвършенството за него, устойчиво състояние, отвъд което нищо друго не е нужно, а взаимният баланс е давал така нужното за Цукуру усещане за стабилност. Има само едно нещо, което го отличава от останалите – в неговото име няма цвят, – но това дълго време не е от значение. Тук за себе си направих връзка с красивите хайку романи на Дейвид Ланю („Човекът, който пишеше хайку“, „Смеещият се Буда“, „Хайку войни“, „Сегавечно“ и др.), в които бродещите поети също носеха цветни имена, и романът на Мураками ми стана по-близък, по-свиден, като нещо, което не е толкова далечно и непонятно, колкото ми изглеждаше от първите страници.
В светлината на тази простичка цветна символика Цукуру е остракиран от групата внезапно, рязко и необяснимо – като прокажен той е изоставен, без никакви обяснения четиримата му най-близки хора отказват да го видят и чуят, изрязват го като гангренясал крайник, за да спасят застрашеното цяло. Останал без опора, той залита към пропастта на смъртта, но се задържа на самия ѝ ръб и оцелява… но остава там, вперил поглед в нищото. С обичайния си маниер на четец на човешки души Мураками описва опустошения му живот, който продължава на автопилот, по линията на най-малкото съпротивление, без амбиции, без изгреви и залези, само едно монотонно, примирено, осакатено съществуване. Цукуру Тадзаки се възприема като човек без цвят и превръща живота си в такъв – в личен, професионален, сексуален дори план той няма ясна окраска, а мимикрията му като обикновен, незабележим с нищо човек е съвършена. В хранителната верига той излиза от брънките на хищници и жертви и се превръща в малкото камъче, на което никой не би обърнал внимание.
Мураками обаче не го оставя така. Той въвежда в живота му един мъж, който внася объркване и раздвижва затлаченото му примирено съзнание, а след това и една жена, която го подтиква да търси отговорите на въпросите, които преди 16 години не е посмял да зададе: а именно защо четиримата му приятели внезапно го изоставят. По пресъхналите вени внезапно пак потичат струйки кръв и Цукуро поема на странстване вън от твърдо установените си коловози – дошло е времето да се срещне със своите приятели и да научи истината. Среща след среща обръщат изцяло представите за този човек – за начина, по който са го приемали околните, за ролята му в групата, за участието му в живота на околните – Харуки безпощадно преобръща дотогава методично трупаните наблюдения и внася хаоса на истинския живот, в който различните гледни точки към едно и също нещо не позволяват съществуването на абсолютна истина и окончателно заключение. Безцветният Цукуру Тадзаки се оказва по-цветен от колибри – и сам е най-изненаданият от това.
„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е роман за черупките, в които се обвиваме, за да прикриваме истинската си същност. Едновременно с това е роман и за вътрешните стени, които издигаме, за да защитим собствените си илюзии и страхове, дори и това да не позволява отвън да дойде помощ при нужда. Героят на Мураками е всеки един, който се е чувствал слаб и неспособен, всеки несигурен в себе си и неспособен да защити самостойността си, всеки ранен и объркан човек. Унивесалноста на емоцията е това, което отличава романите на японския автор, и без да съм чел повечето му други творби, знам за себе си, че този може да бъде разбран от всяко човешко същество на планетата. Самотата е константа, която може да бъде победена само от уязвимо разтваряне на ръце – и тук вече идва гениалният стих на Добромир Тонев:
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
–
Мураками може да бъде гледан от много страни, вижте още мнения в „Литературата днес“ и „Аз чета“, а полесни насоки за музикалния фон има в „Бар за мисли и качествената литература“.
