Вчера излезе корицата на деветия случай на комисар Карл Мьорк – „Натриев хлорид“, но имам още малко да наваксвам до него – преди дни дочетох шестия, „Безгранично“, след като малко преди това проследих и ударното действие в петия, „Марко“. За разлика от последната спомената, тук си имаше класическа криминална загадка – преди много години едно момиче е било жестоко блъснато от кола, чак изхвърлено сред клоните на дърво, но полицията така и не успяла да разкрие нито извършителя, нито мотива за престъплението. Един от служителите на закона обаче се вманиачава в случая и рови в него години наред – чак до своето пенсиониране, непосредствено преди което търси помощта на Мьорк и неговата бойна команда. След което, сякаш за да ги убеди колко е важен този случай, се самоубива демонстративно пред колегите си. И столичните полицаи нямат избор – поемат твърде неохотно към остров Борнхолм да разследват случай на цели седемнайсет години.
Там се сблъскват с обичайните странности на обособените места, с доброзорното съдействие на местните полицаи, с постоянно изникващи връзки между миналото и настоящето, между замесените в случая и наглед страничните лица, а вътрешните им дрязги и проблеми все така ги преследват, особено след като Асад едва-що е започнал да се възстановява от жестокото си нараняване. Тъй като действието все пак прескача доста време, пък Мьорк е попреживял любовната си мъка, която доминираше в предната книга, но… раната пак бива отворена и можем само да съчувстваме. А остава и продължаващата му конфронтация с крайно неприятния му шеф, която ще ескалира пред един куп камери, как инак?
Характерният почерк на Юси Адлер-Улсен – да не държи в мистериозна сянка „лошите“, а напротив, да ги показва ясно и да ги проследява в детайли, се проявява и тук. Сякаш в съвсем отделна линия на сюжета се вихри едно гуру, който по типичен за сектите начин успява да промива мозъците на лековерните и да развива наглед чисто духовна дейност с все по-голям размах. Само дето около неговата сияйна личност се сблъскват женските желания, които стигат до крайности, разбирайте лее се кръв. Както е ясно, този тип и хората около му са свързани с онова старо престъпление, но въпросът е как – а Мьорк този път ще се окаже в поредната огромна опасност, която ще наелектризира действието до дупка.
Възхищавам се на този автор, наглед романите му са доста дълги, а ги чета бързо и с лекота, просто е чудесен разказвач – и след „Безгранично“ продължавам с двете следащи издадени: „Белязаната жена“ и „Жертва 2117“, както и с горепосочената нова-новеничка, която отбелязва и нов почерк в кориците, дело на чудния Живко Петров.
