Измежду различните инструменти на човека, най-удивителният без съмнение е книгата. Останалите са продължения на тялото му. Микроскопът и телескопът са продължения на зрението му; телефонът е продължение на гласа; след това имаме ралото и меча, продължения на ръката. Но книгата е нещо друго: книгата е продължение на паметта и на въображението.
Хорхе Луис Борхес
Когато гори книга, когато се унищожава книга, когато умира книга, нещо в нас безвъзвратно се осакатява. Когато гори книга, умират всички онези животи, които са я направили възможна, всички животи, съдържащи се в нея, както и всички животи, на които тази книга е можела някога да даде топлина и знания, интелигентност, удоволствие и надежда. Унищожаването на книга е буквално убийство на човешката душа.
Артуро Перес-Реверте, свидетел на унищожаването на библиотеката в Сараево
Четенето е винаги едно пренасяне някъде, едно пътуване,
придвижване, докато намерим себе си. Четенето,
при все че по правило е уседнало действие,
отново ни връща към номадството.
Антонио Басанта, Четенето срещу нищото
Абсурдно свикнали сме с чудото на няколко писмени знака,
способни да обемат една безсмъртна образност, мисловни еволюции, нови светове с живи хора, които говорят, плачат и се смеят.
Владимир Набоков
Започнах с четири вълнуващи цитата, можех да добавя още десет или сто – и това преди изобщо да съм дал думата на Ирене Вайехо, която в своя шедьовър „Безкраят в стрък тръстика. Изобретяването на книгите в античния свят“ се обяснява по крайно ерудиран начин в любов към книгите и четенето. Наглед това е изследване на изобретяването на книгите и четенето в древността, но е много повече – в силно есеистичен стил, на места граничещ и преливащ в откровени поетични импресии в проза, тя вмъква истории от вековете след това, от нашето време, от книгите и филмите, които обговарят тези феномени в наши дни, а и свои лични спомени и размишления. Това е една многолика книга, истински пачуърк, ще ме простите за чуждицата, от свидетелства от миналото и наблюдения от настоящето, може би сама по себе си доказателство, че от изобретяването на писмеността до наши дни самият акт на четенето свързва нас и отминалото време в едно неразривно цяло.
В Античността, когато очите разпознавали буквите, езикът ги е произнасял, тялото е следвало ритъма на текста, а ходилото е потропвало по пода като метроном. Написаното се е чувало. Едва ли някой е допускал, че може да се чете по друг начин.
Ще се спра на няколко отделни момента от книгата, защото е практически непредаваема в цялост. Разделена е на две големи части, първата за Египет и Древна Гърция, втората за Рим. Първата се центрира първоначално около Музейона и Библиотеката на Александрия, изградени от Птолемей – макар че Вайехо спекулира, че „идеята за универсална библиотека се е родила в главата на Александър Велики“, и охотно обяснява защо. С много емоция тя описва този древен свят, спира се на по-старите методи на записване като глинените плочки, заменени от най-ценната стока за износ на Египет – папируса, за който Вайехо разказва в подробности в цялото протежение на книгата. Описано е как в в Музейона са се събрали някои от най-знаковите учени от древността – Евклид, Стратон, Ератостен, Архимед и други, до един направили гигантски стъпки в своите области, недостижими за векове напред. Авторката пише, че в периода между 1500 и 300 г. пр. Хр. съществували петдесет и пет библиотеки, всички до една в Близкия изток и нито една в Европа (което от политическа гледна точка е описано подробно в „Пътищата на коприната“ на Питър Франкопан).
Важна част от изследването заема предписмената епоха в Гърция, авторката пише много за „Илиада“ и „Одисея“ и огромното им влияние в древния свят. Вайехо пише:
Епическите поети запазвали спомена от миналото, защото от деца растели в един двойнствен свят – на реалността и на легендите. Когато говорели в стихове, те се пренасяли в света на миналото, което познавали единствено от вълшебството на поезията. Те – като книги от плът и кръв, живи и прехласващи, във времена без писменост, а поради това и без история – не позволявали всички натрупани преживявания и знания да намерят края си в нищото на забравата.
Самата поява на гръцките писмена въз основа на финикийската азбука е забулена в тайна, но авторката си го представя така: „Имало е някой – вече никога няма да разберем кой – анонимен учен мъж, постоянно осъмващ в кръчмите, приятел на чуждоземни мореплаватели, в някое плискано от морето място, осмели се да изкове думите на бъдещето, като дал форма на всичките ни букви. И ние, в общи линии, продължаваме да пишем по начина, замислен от създател на това чудотворно средство.“ И тук идва едно неочаквано следствие от запазването на гласовете като писмено слово:
Това е големият парадокс: ние произлизаме от изгубен свят, в който можем да надникнем едва когато той изчезне. Нашата представа за устната реч идва от книгите. Познаваме крилатите думи от тяхната противоположност, застигналите думи на писаното слово. Веднъж изписани, онези разкази са изгубили завинаги своята флуидност, своята гъвкавост, свободата на импровизиране и в много случаи, характерния си език. За да се спаси онова наследство, е било необходимо то да бъде смъртоносно наранено.
Вайехо описва как например Сократ се е противопоставял на писаното слово, че според него „по вина на писмеността хората ще престанат да напрягат ума си… че вече няма да е собствено, сляло се с нашата същност неизличимо знание, част от багажа на всеки от нас, а чужд придатък“. Но пък тя цитира Страбон, който казва, че Аристотел бил „първият, който, доколкото ни е известно, е колекционирал книги“. И допълва: „Аристотел не би могъл да напише без постоянно четене онова, което е написал.“ С интерес научих, че истинското име на Платон било Аристокъл, а това, с което го познаваме, е навярно прозвище от гимназиона и означава „широкоплещест“.
Вайехо разказва сладкодумно и как се е появил пергаментът – след като Птолемей V забранява износа на папируси за едноименния град в Турция, защото тамошният владетел Евмен II също показва амбиции да създаде голяма библиотека и да привлича учени. По този начин нетрайните папируси (Вайехо пише, че по чисто климатични причини в Европа няма оцелял нито един и всички запазени са от пустините на юг) получили силен опонент – обработените животински кожи, а точно в момента разглеждам една такава, на която е отпечатана средновековна карта на Рагуза, ценен подарък, който си направих за рождения ден. Тук започва историята на книгите в смисъла, който влагаме ние – и преливането от свитъци към свързани страници.
Нещо крайно интересно. Първият автор на света, който се подписва под текст със собственото си име, е жена – Енхедуана, поетеса, жрица и да, царска дъщеря, пише сборник с химни – и това е цели хиляда и петстотин години преди Омир. Вайехо пише: „В най-съкровения си и цитиран химн тя разкрива тайната на творческия си процес – лунната богиня навестява дома ѝ в полунощ и ѝ помага да „зачева“ нови поеми, „да ражда стихове“, които дишат. Това е магично, еротично, среднощно събитие. Енхедуана е била, доколкото ни е известно, първият човек, описал тайнственото раждане на поетичните думи.“ (Тук няма как да не се сетя за „Бялата богиня“ на Робърт Грейвс.) Но както авторката посочва, единици са жените от епохата, за които се знае, че са се занимавали с творческа дейност. И една от тях, може би най-известната редом с поетесата Сафо, е Хипатия от Александрия, жестоко убита от християните, които опустошават и прочутата библиотека. Вайехо пише: „Александрия било мястото, където сме се научили да пазим книгите от молците, ръждата, плесента и от варварите с кибритени клечки“.
Нямам много записки от прескачанията във времето към наши дни, но ще споделя само колко са силни страниците, посветени на книгите в концлагерите и на нацистите, и на тези в СССР. Вайехо цитира руската лагеристка Елена Корибут, която възкликва за една книга на Пушкин: „В лагера този том с неизвестен произход мина през стотици, може би хиляди ръце. Никой не може да си представи какво значеше една книга за осъдените – това бе спасение! Бе красотата, свободата и цивилизацията сред варварството“.
Втората част на книгата е посветена на книгите и четенето в Римската империя – там те са на таква почит, че част от военната плячка при многобройните им триумфи задължително са били именно книгите. Но куриозното е, че за тях и за римските библиотеки се грижат основно гръцки роби. Вайехо пише: „Историята на книгите в Рим има за главни герои робите. Те участвали във всеки аспект от производството на литературните произведения, от обучението в писмената до изработката на копията. Прави впечатление контрастът между множеството образовани гръцки роби и наложената неграмотност при по-късни цивилизации“. И обяснява това по следния начин:
Гърците и римляните вярвали, че всеки писан текст трябва да се въплъти в жив глас, за да придобие цялост и да достигне своята завършеност. Затова читателят, който обхождал с поглед думите и започвал да ги чете, изпадал в своеобразно душевно и вокално обсебване – ларинксът му бивал превземан от дъха на писателя. Гласът на читателя се подчинявал на написаното и се сливал с него. Писателят, дори и след смъртта си, използвал други хора като вокален инструмент, сиреч си служел с тях. Да бъдеш четен на глас, означало да упражняваш власт над читателя, включително от разстоянието на пространството и времето. Затова, смятали древните, било уместно изпълнителлите на четенето и писането да са роби. Защото функцията им била именно да служат и да се подчиняват.
Поетът Марциал, пише Вайехо, имал блестящата идея да публикува каталози в стих на предмети за подаряване, сред които имало и кодекси (книги) в секцията с евтините подаръци – доказателство, че в края на I век книгата със страници вече била на пазара, че и на достъпна цена. Епиграмите му изразяват възхита на предимствата на това изобретение: „Вергилий върху пергамент. Какъв малък пергамент побира грамадния Вергилий!“, „Тит Ливий върху пергамент. На малките парчета кожа смества се огромният Ливий.“, „Цицерон върху пергамент. Ако този пергамент за спътник вземеш, със самия Цицерон на път поемаш“. И по-късно пише в реклама на своите собствени книги: „Ти, който желаеш книжките ми да са с теб навсякъде и да ги имаш за спътници на дълъг път, купи екземплярите, които пергаментът притяга на малки страници. Остави библиотеката за големите книги; мен ме побира малка шепа.“
Гледам колко много съм изписал вече (куп време само преписвах цитатите), но не съм засегнал и малко от дълбочината и размаха на „Безкраят в стрък тръстика“. Самата Вайехо е навлязла дълбоко в материята си, но все пак е добре да се уточни, че книгата обхваща само посочените три големи цивилизации, например липсва Китай, който минава почти само със споменаване как през III век преди новата ера един император заповядва да се изгорят всички книги с изключение на някои практични трактати, за да заличи миналото и да не може никой да се позовава какво е било някога.
Изрично обаче трябва да се отбележат подробните и полезни бележки на преводачите Десислава Антова и Захари Омайников, определено добавят още стойност и информация към написането. Докато четях книгата, се сетих за още едно чудесно заглавие за книгите в миналото – „Каталог на книгите корабокрушенци“ на Едуард Уилсън-Лий, препоръчвам и нея, след като – убеден съм, че ще го направите, прочетете тази. И още една книга, която и Вайехо охотно цитира, заслужава да бъде отбелязана: „История на четенето“ на Алберто Мангел, както и „От Александрия до интернет” на Иън Макнийли и Лиза Улвъртън, където за първи път прочетох как египтяните изземвали свитъци от корабите в пристанището, преписвали ги и връщали на собствениците копия, задържайки оригиналите за своята велика библиотека.
Тази книга заслужава славата си. По силно поетичен, достъпен и завладяващ начин тя предава емоцията на четенето от зората на писаната човешка история до наши дни, както и ясно показва, че ако загубим това достижение, пътят обратно към варварството ще е кратък.
Още по темата
