HeLa. ХеЛа. Две срички, криещи в себе си една наистина изумителна тайна, една семейна драма, продължаваща до наши дни, безброй учени, опити и неизброими облаги за науката и човечеството. И една смела журналистка, която не се свени да рови усърдно сред цялата тази мътна история. Дори когато никой не иска да разговаря с нея, а истината е скрита зад паническия страх и гняв на невежата религиозност и необразованост. Когато думата “наука” плаши хората, а всъщност зад нея се крие една от най-интересните и трогателни истории, които съм чел в живота си. И тя е истинска – колкото и да се прехласваме по великите литературни драми, нищо не може да се сравни с чистото опиянение от досега, макар и книжен, с човек, който е стъпвал по тази планета. И който е тук до ден днешен и навярно ще остане още векове напред. Чрез клетките си. Това безсмъртие ли е?
“Безсмъртната Хенриета Лакс” не е точно документална книга, макар че привидно е точно такава – изследване за това коя е Хенриета Лакс, защо нейните клетки се оказват първите “безсмъртни” в историята и ползата за науката, която те принасят – изобретяване на лекарства за множество болести, сред които едни от най-усъвършенстваните ни оръжия за борба с бича на човечеството – рака. И в тази плоскост книгата се преплита с другата изумителна книга, която прочетох наскоро – “Странната наука за безсмъртието”, чийто автор Джонатан Уийнър също гостува в София. Две книги – едно послание: науката не е страшна, не е непонятна, не е само за тесен кръг хора – за нея може да се пише страстно, интересно, увлекателно и трогващо. И не се съмнявам, че ще има хора, които биха плакали над страниците на “Безсмъртната Хенриета Лакс”. Защото Ребека Склут наистина пише трогателно и не спестява нито един щрих от своето търсене на истината.
На пръв поглед книгата е доста разхвърляна. Авторката описва подробно живота на тайнствената чернокожа Хенриета Лакс, която в началото на 50-те умира от агресивен рак, с поставена грешна диагноза, която до ден днешен оставя отворен въпроса дали, ако беше бяла, щеше да бъде лекувана по различен начин. Отговорът най-вероятно е не поради ограничените възможности на медицината преди 60 години. Сега положението е различно. И то до голяма степен заради Хенриета Лакс и клетъчните проби, взети от нейните ракови образувания малко преди смъртта ѝ. По все още не напълно ясни причини тези клетки се оказват “безсмъртни” – до наши дни те се размножават безспир в хиляди лаборатории по целия свят, осигурявайки неизчерпаем безценен ресурс за медицински опити.
Другата посока на разказа на Склут се развива в наши дни, когато тя всячески се опитва да издири и да говори с наследниците на Хенриета – бедни, не много образовани хора, чиито глави са пълни с кошмарни медийни заглавия, от които те са останали с впечатление, че тяхната родственица или живее още под някаква извратена, чудовищна и разкъсана форма, или дори че има десетки клонирани Хенриети по света. За тези хора научните обяснения са фалшиво бръщолевене, а една от основните драми е, че те не са видели и стотинка от огромния бизнес, създал се покрай клетките на Лакс. Можество важни лекарства са създадени чрез тях, милиарди долари са спечелени… както се досещате, за семейството ѝ няма нищо, защото през 50-те медицинските стандарти са позволявали пълна свобода на взимането на тъкани от пациенти за изследвания. Между другото и в наши дни тази област е доста неясна, макар Склут да се е опитала да проследи еволюцията на схващанията и законотворчеството в тази област.
За съжаление най-малко внимание писателката е отделила на изследванията и откритията, станали възможни следствие на ХеЛа – клетките, които не умират, а дори и най-нахално “замърсяват” други клетъчни линии по цялото земно кълбо. Не казвам, че такива страници няма, но на мен лично би ми се искало да са много повече. Но това определено е много повече книга за паметта на може би наистина една от най-важните жени в историята изобщо и драмата на нейното семейство, които чак около разследването на Ребека започват да разбират истинските измерения на приноса на клетките на тяхната родственица. И само изумителната човещина на журналистката успява търпеливо да промени тези хора, да ги убеди да прогледнат за истината, да оставят религиозните бръщолевения и да оценят чудесата, които не спират да се случват с клетките на Хенриета. Това не ги прави по-богати, естествено, макар че Ребека Склут благородно създава фондация на името на чернокожата жена, свързана с книгата и печалбите от нея.
Съжалявам, че не можах да видя лично Ребека Склут, определено е писател, на когото бих стиснал ръката с възхита. Чудесна книга и история. ТАКА трябва да се пише, така трябва да се разказва. Защото реалността около ни крие много изумителни неща, които заслужават да бъдат описани и прочетени.