Човечеството търси мястото си в тази Вселена – и отвъд нея

Харесвам пустите места. За физиката животът е смущение.

    Какво шеметно пътешествие е трилогията „Земното минало“… Започна от китайската революция в „Трите тела“, обходи близкото настояще в „Тъмна гора“, а в „Безсмъртната смърт“ използва тази отправна точка, за да хвърли поглед и в непосредственото бъдеще, и в абсурдно далечното време напред, както ще видите още от съдържанието. В заключителната част на поредицата Лиу Цъсин предлага още и още шеметни сюжетни лупинги, а това, с което започна всичко, атаката на трителяните към Земята, не просто ще се развие по смайващ начин, но и ще прерасне в много по-мащабни събития. Наистина китайският писател има не просто необятно въображение, но и умение да го обедини с постиженията на науката така, че това, което пише, и да вълнува, и да образова. И на места да обърква тотално, разбира се, не претендирам да разбирам математиката, която на места се сипе в големи и много- или малоизмерни количества.

   В центъра на романа е жена, която е предопределена да е следващата ключова фигура в противопоставянето на Земята и Трителия – Чън Син е учен-идеалист, на която предстоят изпитания отвъд представимото. Разбира се, историята на големия стеногледец Ло Дзи трябва да бъде завършена, и това се случва по възможно най-подобаващ начин и с обичайните за Цъсин неочаквани обрати. След като във втората част той собственоръчно спаси планетата и се превърна в светец, то неумолимото време променя това, както се променя и човешката цивилизация, от това, че „Ло Дзи се беше гледал с Трителия в продължение на петдесет и четири години. Повече от половин век той беше бранил земната цивилизация, готов във всеки момент да изтегли своя меч“ се стига до „образът на Ло Дзи в очите на хората претърпява постепенен преход от месия към диктатор светоубиец“.

   Няма да ви казвам защо се осъществява тази трансформация, нито до какви ужасяващи последствия води, само ще издам, че човечеството ще е обречено на неизбежна миграция два пъти – един път към Австралия и едва една трета от площта на Марс, и втори път към космически градове зад Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун – но защо и какво се случва, ще трябва да си прочетете сами. От изключителна важност за сюжета е един от ранните планове на човечеството, при който в космоса е изпратен мозък, предназначен да бъде уловен от трителяните, и който се превръща в Троянския кон, от който земляните имат отчаяна нужда – дори за тази цел да е нужно да се научат отново да четат приказки, както гласи една популярна мисъл. Някъде там се реят и космически кораби, които се превръщат в самостоятелни посланици на нашата цивилизация, и на които предстоят да се разиграят вълнуващи събития. А с един друг кораб… не, няма да продължа, това са 800 страници висока фантастика, която просто трябва да бъде прочетена.

Докато се носех из страниците на „Безсмъртната смърт“, си мислех откъде е тръгнал жанрът, спомних си как ме очароваше като дете Александър Беляев със своя „Скок в нищото“, където, стъпвайки на идеите на Константин Циолковски, описваше пътуване до Венера и опита за нейното колонизиране. По същия начин Луи Цъсин стъпва на големи учени, за да изгради своя сюжет, който за три книги обвхаща наистина невероятен обем от идеи, от възможности, от предсказания и дори предупреждения за това, което очаква човечеството. Ако не се самоубием нелепо, разбира се.

   И ако в протежението на книгата си мислех и за „Рама“ на Артър Кларк, и за „Слепоглед“ на Питър Уотс, то към края вече книгата ми напомни и на класическия завършек на „Една одисея в космоса през 2001-та година“ на Кларк, така и на „Битие“ на Дейвид Брин, „Зора“ на Октавия Естел Бътлър и „Домът на слънцата“ на Алистър Рейнолдс. Цъсин е от големите съвременни фантасти, който впечатлява и защото е стъпил върху раменете на гиганти. И съм благодарен на смелостта на изд. „Колибри“ и на огромния труд на преводача Стефан Русинов, които ни дадоха възможност да се насладим на това невероятно приключение.