През откачения ноември потърсих бягство от прекомерната работа в нещо обичано и познато – „Библиотеката на Въглен връх“, възхитително откаченото и за съжаление все още единствено художествено творение на Скот Хокинс, което преди шестгодини се появи като ярък метеор на фантастично-фентъзийното литературно небе. Избива ме на поетичност, дори не знам защо, сигурно от корицата на Живко Петров, която украси чудния превод на Светлана Комогорова-Комата, подобаващ преводач за подобаваща книга.
Всъщност книгата няма тираж от доста време, по чудо имах запазено копие, защото нерядко личните ми бройки зачезват в неизвестни посоки, твърде лесно си давам книгите. Последното със сигурност не се отнася до Бащата, полубожествената фигура в сърцевината на романа, чието изчезване задейства сюжета и повежда света към нерадостна участ. Бащата е живял твърде много хилядолетия, надделял е над други могъщи същества, а с оцелелите до наши дни се е споразумял по един или друг начин, Хокинс не ни дава информация за повечето, които споменава с тайнствен тон. А хората… е, те са компанията, с която не е нужно едно свръхсъщество да се съобразява, дори те да си мислят, че с детски играчки като ядрени бомби могат да се справят с него и неговата Библиотека. Където се пазят безмерно количество книги, които крият най-невероятни тайни, събирани еони наред. Тези тайни са били достъпни – внимателно разделени на отделни части – на осиновените деца на Бащата, които по един или друг начин трябва да участват във вечната история за сблъсъка между поколенията, отглас от вечните митове на човечеството.
Всъщност вече съм се разпростирал върху сюжета – в първото ми ревю за книгата при излизането ѝ, не виждам смисъл да се повтарям. По-скоро ми се иска да опиша накратко как я видях седем години по-късно. Насилието вече не ми правеше впечатление – при първо четене то е доста стряскащо, защото е напълно неочаквано спрямо жанра на книгата, звучи си като приключенски янг адълт и това си е, но не е. Спомнях си ясно какви крайности ще се развихрят, както и че никоя от тях не е окончателна – способността за възкресение е част от тъкънта на книгата и позволява както поправяне на грешки, така и причиняване на още повече болка. Далеч не всичко бе живо в паметта ми, примерно играта със слънцето, така хубаво отразена на корицата, я бях забравил, както и детайли около битките за Библиотеката и причудливите ѝ пазачи. Сега обърнах повече внимание на страничните линии за обикновените хора без свръхспособности, някои от които дори намериха начин да се опълчат на децата на Бащата при все обречеността на подобни начинания. И в крайна сметка, ако предния път бях чел с раздвоено внимание, дирейки някакви грешки, сега просто се оставих на приключението и му се насладих в пълнота.
И само тъгувам, че така и не се появи продължение на „Библиотеката на Въглен връх“. От време на време влизам в сайта на Хокинс, където в средата все така грее „WHERE’S THE NEXT BOOK?“, но трите отговора вътре, които едно време звучаха обещаващо (поне първите два, де), сега вече са обезсърчителни, защото промяна все няма и няма година след година. Но дори само с тази книга да остане авторът (не броя техническите му), ще бъде запомнен от всеки, който я е прочел. И за да преваря въпроса към мен – не, не предвиждам нов тираж, последните 200 бройки се влачиха поне 2 години на намалена цена, не вярвам, че ще има достатъчно читатели за ново издание. Но ако се появи нова книга от автора, може да си променя мнението. А само ще подушна, че втора ръка са все още на крайно прилични цени, пренебрежимо по-високи от коричната.
От същия автор
От същите жанрове
