Библиотеката на Въглен връх е центърът на света

   Малко са книгите, които съм чакал с такова нетърпение, както „Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс. Още когато Елена Павлова ми писа, че е открила дебютна книга на автор, който променя правилата на играта така, както го направи Нийл Геймън, се заинтригувах силно, а после прочетох нейния текст за книгата… и се запалих. Бързичко я прокарах за одобрение (след „Кутия за птици“ на Малерман с Благой имаме картбланш за странни книги), а сетне написах един преспокоен мейл до агентите за правата, без да издавам и с думица КОЛКО МНОГО ИСКАМ ТАЗИ КНИГА. Скоро отговорът дойде – беше наша. След което последвах изричната препоръка на Елена, която беше ясна, че Комата и никой друг тряба да я преведе… пратих я на Нейно Заище и… да, тя каза „да“ (сигурно някога ще се радвам повече на друго „да“, но има време за което)! И се започна треперенето дали ще успеем с всичко преди базара на книгата… е, успяхме дори няколко дни по-рано, цяло чудо.

   „Библиотеката на Въглен връх“ е… странна книга. Тя наистина е чалната, шашкаща, макабрена по начин, който малко автори си позволяват, а още по-малко от тях получават читателската подкрепа. Но само фактът, че рейтингът на книгата в Goodreads е над 4, говори на запалените читатели достатъчно – рискът, поет от Скот Хокинс, се е оправдал. Можел е да смекчи много неща, да напише по-проста, по-обикновена книга – и дори вероятно щеше да стигне до повече читатели от типа, които предпочитат нароилите се неотличими една от друга тийн поредици. Можеше дори да я раздели на две или три с малко повече пълнеж и още една разредена трилогия да се пръкне. Но не го е направил и това му прави чест. „Библиотеката на Въглен връх“ е концентриран разтвор между фантастика и фентъзи, между хорър и хумор, между натуралистични сцени и апокалиптични събития. И е книга, която сграбчва за гърлото буквално от първите редове, в които Карълайн, оплискана в чужда кръв, крачи по шосето, до края, където излитат ядрени ракети… спокойно, това дори не е най-взривната част на книгата, нямам капка намерение да ви издавам ключови моменти от нея.

  Ще пробвам да нахвърлям малко щрихи. Главната героиня Карълайн е едно от дванайсетте осиновени деца на Бащата – те са библиотекари, но не точно от тоя тип, който си представяте. Бащата не е бог, но е близко до всемогъщо същество – след епична битка преди хилядолетия е спечелил правото да властва над Земята, което и прави от своята Библиотека с финес, без да се пречка на свободната воля на хората. Който не се съобразява с това, си изпаща – като американският президент Ле Мей, заповядал срещу Библиотеката да бъде изстреляна най-мощната конвенционална ракета „Титан“… тази му простъпка завършва с изтриването му от историята и заменянето му с по-сговорчивия Джими Картър. По-голям проблем за Бащата са други могъщи същества, а най-голям са… е, децата, които е осиновил, тук няма изненада, дай на деца свръхестествени сили, пък очаквай да се държат кротко и разумно.

   Всеки от библиотекарите е получил област, в която да се развива – един се обучава да воюва, друг да общува с животните, трети да странства из селенията на смъртта… Карълайн има за задача да изучи всички езици, съществували в миналото, в настоящето и в бъдещето. Разкриването на механизмите на обучението на децата е съществена част от книгата… и най-ужасяваща от нея. Дори не искам да споменавам какво се случва, няма да ми повярвате. Само вярвайте, че всичко си има причина, толкова. Защото в съвремието нещата са се объркали толкова сериозно, че ако не са ужасите в миналото, Карълайн и събратята ѝ няма как да се справят с тях. Не че е ясно дали ще успеят и така, защото те са всичко друго, но не и сплотено семейство – напротив, между тях гори яростен антагонизъм и препратките към дрязгите и сблъсъците между олимпийските богове са явни.

   Бащата е изчезнал. Библиотеката е заключена зад непробиваем щит, който допуска децата в себе си само за да ги наранява с усилващ се интензитет, преди сами да се откажат, за да оцелеят. Американските власти са започнали наново да обмислят как да се справят със заплахата, която не разбират. А скоро и слънцето угасва, което силно променя нещата – планетата се запътва с бързи крачки към гибел. В ход е дълго подготвяно отмъщение, което преминава през налудничави приключения, жестоки мъчения, очаквани и неочаквани възкресения. битки между смъртни и (почти)безсмъртни… въобще мащабна патаклама, разказана с възхитителна ирония и умение да се гради оплетен сюжет, достоен за големите трилърови автори. Същевременно Хокинс вплита цял куп митологични и попкултурни заигравки, които препращат читателя в различни посоки. Но основната е една – с големите сили идват и големи отговорности… знам, че ви е познато 🙂

 „Библиотеката на Въглен връх“ ми напомни на чудата смесица между „Американски богове“ на Нийл Геймън и „Граф Монте Кристо“ на Дюма, ако я приемем като най-ярката творба, посветена на перфидното и внимателно подготвяно отмъщение. Скот Хокинс е наистина безкрайно смел, защото измъчва героите си без капка жал, примерно Дерек Ланди си позволи такива волности чак в петата-шестата книга за Скълдъгъри Плезънт, когато вече поредицата беше успешна. С нарушаването на границите на жанровете Хокинс застава редом с любимия ми Патрик Нес, определено дава заявка за бляскаво бъдеще с тази книга и нейния мащаб, толкова рядко срещан при дебютни романи.

  Харесва ми комбинацията, които създаваме в Deja Book – от класики като „Монахът“ на Матю Грегъри Луис, „Дракула“ на Брам Стокър и „Кралят в жълто“ на Робърт У. Чеймбърс, през нови книги на знакови и доказани автори като Питър Уотс („Отвъд разлома“) и Робърт МакКамън („Границата“), та до дебютни романи като „Кутия за птици“ на Джош Малерман и сега „Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс. И твърдо последната ми е любимата сред всички тях, като отдавам почит на класиките, върху които се градят съвременните жанрови романи.

  В края, нещо важно – няколко думи за хората, които направиха възможна тази книга да излезе на български. По реда на включване – на Елена за препоръката, на Комата за превода, на Стойчо Иванов за редакцията и корекцията (измъчих те, прости), на Живко Петров за енигматичната и красива корица (ти си заслужи мъчението :Р). Благодаря ви, перфектни сте.