Цял живот съм се занимавал с автори и чичо ви е най-нормалният, с когото сме имали работа. Никога не се опита да вземе пари назаем; никога не ни накара уволним целия рекламен отдел и никога не ни е уверявал, че всичките му приятели не са могли да си вземат екземпляр от книгата му в Бостън, Масачусетс.
Не мога да се нарека почитател на Франсис Скот Фицджералд, чел съм само „Великият Гетсби“, която ми напълни душата, но така и не продължих с „Нежна е нощта“ например. И забавих неоправдано четенето на сборника с неиздавани негови разкази – „Бих умрял за теб и други изгубени истории“. И сгреших. Защото тези разкази са прекрасни, но още по-прекрасен е прозорецът, който тази книга отваря към живота на Фицджералд, към начина му на писане, как се е борел с нищетата и как всеки опит да излезе от калъпа си на писател на лековати романтични истории е бил окастрян. И как болезнено е преживявал постоянните заръки да промени това и онова в творбите си, да ги направи обществено приемливи, беззъби и дори бих казал – импотентни. Но за щастие, рядко се е съгласявал – и сега можем да ги четем така, както ги е замислил. И не забравяйте, това е човек, който признава с горест: „Колкото повече пари получавам за боклуците си, толкова по-трудно ми е да си наложа да пиша.“
Не – отвърнах аз спокойно. – Бих го нарекъл нехудожествена литература. Това е литературна форма, която се намира по средата между измислицата и факта.
И недоумявам – от Фицджералда са искали леки романтични истории, които завършват с хепи енд. А голяма част от събраните в този сборник са именно такива, стоплящи сърцето, красиво остарели, предадени с цветущия език отпреди век, който може да обагря емоциите така, както съвременният просто не е способен. Но както е описано в прекрасния предоговор и сетне в подробната информация преди всеки разказ, в тях присъстват елементи, които ги правят неприемливи за изданията, на които са предлагани – макар че без съмнение сумите, за които писателят все пак продава свои творби, са наистина впечатляващи дори в наши дни, да не говорим за стойността им тогава.
– Говори смислено! – прекъсна я той. – За какво се качи тук горе?
– За да се хвърля, разбира се.
– Защо?
– От любов, предполагам. Обаче случайно си носех този сандвич… и бях гладна. Така че реших първо да хапна.
Та как да не си падна по сборник, който започва с прекрасен и толкова ироничен към издателската индустрия и читателските вкусове разказ (важащ до последната дума и в наши дни), в който езотерична книга за контакти с отвъдното се превръща в дяволска бъркотия? А сетне една след друга прелестни и затрогващи истории ме радваха пак и пак – толкова баналното възторгване от простия прочит на нещо красиво и приятно емоционално. За лудницата, в която не всички са луди, но иди убеди в това лекарите със собствени планове. За хипохондричната майка, чието отсъствие – и с помощта на едно дяволито хлапе – предизвиква разцъфването на една любов. За едно нескопосано момиче, която толкова прилича на героиня на Удхаус – буди умиление и неизбежна обич. За едно влаково запознанство в смутни времена, когато депресията кара хората да се возят в товарните вагони и дори под тях. За един фатален мъж, заради когото жените се самоубиват, и красивата актриса, която не може да не бъде привлечена от чара му. За твърде красивата медицинска сестра, която разбунва постоянно духовете в една болница. За една провинциалистка в големия град, която открива късмета си в случайно такси. За жестоката история от Гражданската война, която прелива към една революция – и още една версия на този разказ в по-различна светлина. За един важен мач и избора да играеш за пари или слава… а може би за любов? За един мъж, който се оказва внезапно в плен на незнайна болест и на цирка, който се завърта около него. За едни младежки лудории и лошия опит на един баща да се намеси. За една шпионска история, която не е точно разказ, а синопсис за филм. За един неизбежен развод и нахлуването на двойка некадърни прислужници в него. И накрая една кратка история с мистичен тютюнев привкус..
Всеки от тези разкази отразява пряко период от живота на Фицджералд, от неговите тегоби и грижите за любимата Зелда, които вече ми бяха познати от биографичната книга за неговия редактор Макс Пъркинс „Геният“, който присъства и тук нерядко. В тях почти неизменно витаят образите на красиви и лекомислени млади момичета, повеля на времето, предполагам, но той успява да завърта около тях своя калейдоскоп на голям писател, който си играе с езика – предаден чудесно от Вихра Манова. Признавам, може би харесах тези разкази толкова много, защото не съм запознат с останалото творчество на писателя и не мога да ги сложа в контекст, но ако ме очаква нещо още по-добро – това е добре, много добре. Вече сложих „Нежна е нощта“ на купчината „за-след-карантината“, когато ще се върнем към живота. Защото писатели като Фицджералд могат точно това – да връщат вкуса към живота, протягайки деликатно ръка през времето и пространството.
От същия автор
От същите жанрове
