Мъжът, който казваше не, и мъжът, който казваше да

   След необятната шир на „Моби Дик“ не очаквах скоро пак да се срещнем с Хърман Мелвил, но случайно видях на един щанд на последния базар негова книга с две лица – „Бартълби, писарят“ и „Били Бъд, морякът“. Двама души с две толкова различни професии и нагласи към света, два текста, разделени от десетилетия, с различни послания, но и двата насочени към човешкото и колко лесно е то да бъде смачкано.

    Историята на Бартълби е кротка и енигматична, видима опозиция на подзаглавието на новелата, а именно „История от Уолстрийт“ – защото това е всичко друго, но не и история за преследване на успеха.  Защото в една адвокатска кантора с установен ритъм на работа, с допълващи се характери (и в доброто, и в лошото), които се трудят неуморно, се загнездва човек, който не държи да успее на всяка цена. Който не ламти за повече и повече, комуто е достатъчно кротко да върши своя дял от писарската работа. И който не се притеснява деликатно да отказва да върши каквото и да е друго. Това му поведение първоначално е приемано като куриозно, сетне като арогантно, а в крайна сметка като откачено. Мелвил проследява как пасивният отказ на един мъж да прави това, което всички очакват, влудява всички около му, и основно неговия работодател, през чиито очи тече действието – който дори мести кантората си, за да избяга от това „Бих предпочел да не го правя“, което го преследва. Но в крайна сметка отвежда антагонизма към Бартълби в противоположния край – към симпатия, разбиране и дори приемане.

   Историята на Били Бъд, от друга страна, се развива в морето. Той е хубавец, образцов моряк, който е душата на търговския кораб, на който работи, но съдбата му е решила друго. Принуден е да се прехвърли на военен кораб, където отново се заема да изпълнява своите задължения и скоро става любимец на всички. Или почти всички, защото хубостта винаги буди и завист. Един от заемащите властови позиции на кораба решава да го наклевети, което в крайна сметка води до неизбежна трагедия. И на един достоен капитан му се налага да вземе тежко решение. Наситена с известна хомоеротика, новелата звучи като противоположност на познатите ни приключенски романи, изпълнени с ветроходна романтика.

   Като всеки голям писател, и Мелвил успява чрез простички сюжети и герои да поставя големите въпроси и да оставя читателя сам да броди сред моралната неяснота. Защото и двете новели предизвикват обичайните норми и разбирания и въвеждат величината на доброто, на незлобливото, на това, което трябва да бъде защитено, но е изложено на неизбежната агресия на закона, на порядките, на задълженията. На отговорностите, които един човек намята с длъжността си, и които трябва да вървят пред вътрешното му разбиране за добро и зло. И сам той става маша на сили, които всъщност ненавижда.