Били не смята, че е блокирал. Написал е само първият епизод, но и другите са в главата му. Чакат. Той иска да стигне до тях. Важно е. Не е като воденето на дневник, не е опит да се примири с живота си, който в много отношения е нещастен и травмиращ, не е изповед, макар че не е изключено да прозвучи като изповед. Тук става въпрос за сила. Били най-сетне е намерил сила, която не идва от дулото на пушка. Също като гледката от приземния прозорец в новия му апартамент, тя му харесва.
Не мисля, че някога съм вземал осъзнато решение да спра да чета книгите на Стивън Кинг, просто така се получи някак си, последната му нова книга, която прочетох, беше „Другият“ точно преди пет години, след нея четох по-старите „Колорадеца“ и сборника „Всичко е съдбовно“ и… това е. При неговата всепризната трудоспособност пропуснах немалко новоизлезли заглавия, до едно с много шум и внимание, но… не знам, по-примамливо ми се струва да отгърна някоя от онези от някогато, които толкова обичам. И все пак ето я „Били Съмърс“, издадена преди няколко години, с която мислех, че мога да си върна поне за малко онова вълшебно усещане. И отчасти успях, Кинг ще си остане великолепен разказвач до последния си дъх, за щастие.
Както всички сигурно вече знаят, „Били Съмърс“ е камерен реалистичен роман, който определено ми напомняше на “22 ноември 1963” с акцента на продължителната подготовка за основното действие. Фокусът пада върху един неортодоксален наемен убиец, който умело създава лъжлив образ на глупав човек с едно-единствено умение – да стреля безпогрешно със снайпер, но и който спазва нерушимото право да убива само лоши хора, които си го заслужават. През годините е изпълнявал поръчки за доста лоши хора, но след като е напуснал армията, те са тези, които имат нужда от специфичните му услуги. Сега Били мисли за оттегляне, а по всички правила на този тип сюжети, остава да изпълни една последна мисия, при която всичко трябва да се обърка.
Това, което е различното в нея, е, че е отдалечена в бъдещето и за успеха ѝ Били трябва да заживее под чужда самоличност, да се слее с жителите на един град и да бъде постоянно готов да свърши работата си в уреченото време. Прикритието, което му предлагат, е на писател, и колкото и абсурдно да звучи, то се оказва удачно. Кинг с много симпатия и без никакво бързане ни повежда из неговото плавно и осмислено влизане в чужда кожа и неочакваното за него изкушение наистина да започне да пише, като разкаже своята собствена история – тази, която определено искаме да прочетем, за да го опознаем и да разберем как е станал това, което е.
И
стинските събития се развиват в главата на наемния убиец – той прекрасно съзнава, че в тази последна задача има нещо гнило и подозира, че и за него е предвидена бърза смърт, след като си свърши работата. Съответно Били започва своя собствена подготовка, която добавя още един пласт самоличност. Но нищо не може да го подготви за изненадата, която му е подготвила съдбата в лицето на едно страдащо момиче, което внезапно нахлува в живота му – и докато се грижи за нея, той трябва да раздаде справедливостта така, както сам я разбира. Изобщо голяма част от книгата е посветена на неговата лична трансформация, осмисляне на досегашния му живот и как всъщност е изиграл картите, които са му били раздадени, докато изпълнява неочаквана бащинско/братска роля.
Мисля, че отдавна е ясно, че Кинг може да напише роман като „Били Съмърс“ с отработена вещина и без много трудности, писателската му рутина с лекота създава добър текст, действието прескача между минало и настояще, изграждат се необходимите мостове за бъдещето, когато Били трябва да получи своето изкупление, а в крайна сметка и всички тайни да бъдат разкрити. За мен втората част на книгата обаче звучеше скърпено и всичко отвъд основната линия просто не ме впечатли – фактически в цялата заключителна част на книгата най-интересни ми бяха препратките към „Сияние“-то, една от иконичните му класики от едно време, дали пък да не я препрочета, мисля си. Или пък, сега се сещам, някъде в купчините имам купени отдавна части от „Тъмната кула“, може с тях да си припомня как пишеше той тогава.
