Вече доста далечният месец май бе най-напрегнатият, откакто влязох в книжния бранш – цели дванайсет книги излязоха в моята редакция, което не бе точно планирано, но така се случи. Нямаше никакъв шанс да им обърна подобаващо внимание в блога, тъй като винаги се стремя да рецензирам поне 4-5 книги на други издателства между тези, които имам удоволствието да правя. Затова и „Бьорнстад“ остана без текст, при все че е книгата на Фредрик Бакман, която харесах най-много досега (макар че първата среща с „Човек на име Уве“ оставя белег). И сега, когато книгата вече получи безброй положителни отзиви, не виждам смисъл да пиша стандартно ревю с обговаряне на сюжета, спиране на слабости и силности, акцентиране на посланията и прочие. Но пък всеки път, като си сложа тениската с логото на хокейния отбор на Мечките от Бьорнстад, която ми изпратиха шведските агенти на автора, се сещам за части от книгата. И ми става хубаво. Затова и само искам да споделя някои от мислите, които още ме вълнуват покрай нея.
„Бьорнстад“ е много различна от трите предходни – „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“ (разказа „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ не го броя, твърде кратък е). Героите този път са основно деца, които трябва да се борят с най-лошото от света на възрастните, което ги е ограждало от съвсем малки – нетърпимостта, горделивостта, агресията, ксенофобията, арогантността… много са. Тук са децата, на които е внушено, че са лидери от малки, че са по-добри и само успехът има значение. Тук са тези, които са научили овреме, че чужденците са по-долна класа хора и няма проблем да бъдат тъпкани. Тук са и онези, които са готови да отричат и очевидното, ако са засегнати вкоренените патриотични идеали за родното място. И за които любимият спортен отбор е като религия. Защото в малките градчета спортът понякога е толкова важен, че става страшно. А Бакман описва град, на когото не е останало нищичко друго. И става страшно.
Да се опише една момчешка спортна съблекалня не е трудно. Но да се направи честно, е рядкост, защото картинката всъщност не е много приятна – всеки истински отбор е глутница, в която естествено се обособяват лидерите и техните следовници, но и аутсайдерите, които често изпадат, не винаги по чисто спортни причини. Просто така работи системата, така работят механизмите за изграждане на общност – и изключителната трудност да се откажеш от нея, да станеш единак. Ей такива битки се водят в тази книга по няколко линии – а в малките градчета, където всеки познава всекиго, отделянето може да струва всичко.
Бакман не се страхува и да засегне изключително чувствителната тема за изнасилването, която в Швеция е почти табу. Нека не забравяме, че това не е роман, писан за нас, нито е от тези, с които сме свикнали – писаните за американската публика, които най-лесно и на конвейер се превеждат у нас. Това е европейски роман и авторът забива клин в проблеми от собствената му държава, на които иска да бъде обърнато внимание – отмирането на малките градчета, постепенното обедняване, формирането на агресивни групировки от огорчени жертви на кризите от последните десетилетия, неприемането на различните, овълчаването дори във възпитанието на децата, които от твърде рано са готвени да участват във войната за място под слънцето. Швеция е и много различна, и много прилична на нас. И отлики, и прилики могат да се намерят много.
Но „Бьорнстад“ е и много повече роман за разбирането и за прошката. Затова и в центъра са деца, които не са получили шансове, но са съградили (или носили отнапред) достатъчно положителни качества, за да вземат верните решения, дори те да ги обричат на отхвърляне. Спортните победи понякога означават всичко, знам го толкова добре, още в мен нещо се свива от спомена за няколко важни мача (всички без два загубени, но тези два…), които кулминираха годините живот, отдаден преимуществено на спорта. Не че нещо се е променило в живота ми от тези мачове – но ги има и са ми свидни. Та Бакман много добре улавя точно това усещане, че един мач означава абсолютно всичко – и го обвързва и със съдбата на цялото градче. И когато един герой избира да застраши този залог за бъдещето, той трябва да има много силни основания да го направи. И в това е силата на този автор – неговите герои са така пълнокръвни, че читателят става съучастник на техните решения.
„Бьорнстад“ бе неочакван за мен Бакман – внезапно мрачен, решителен, укорителен. Но и все пак обещаващ, че всичко ще се оправи, ако доброто получи шанс и бъде подкрепено поне от няколко души. Те могат да обърнат посоката, която често е по нанадолнището. Нямам търпение да дойде и преводът на продължението, което ще се казва вероятно „Ние срещу вас“, и очаквам да излезе в началото на 2018 г.
А ето и линкове към други отзиви за книгата, там има и повече за сюжета – при Мария Донева, в „Аз чета“, „Reader Sense“, „Дневникът на един лунен тигър“ и други.
От същия автор
От същия жанр
