Сядам да пиша с възкисела физиономия на лицето, след като цяла седмица ви опявах колко страхотен е този роман, колко e невероятен, завладяващ, подробен, обстоятелствен, развит до последната възможност на фабулата и прочие. Реално той е такъв, щеше да получи максималната ми оценка и щях да го препоръчвам непрестанно, както правя с най-любимите ми книги, които ми се иска да бъдат четени от колкото се може повече хора. Щеше… ако след 600-та страница нещата не се бяха внезапно променили – сякаш внезапно Брин се е отказал от последователното и чудесно разработено действие досега и е решил, че ще мине само с леко редактираните си записки за край на историята. Не вярвах на очите си, толкова се радвах на действието, на тръпнещото очакване какво ще се случи… и накрая зяпах невярващо, отмятайки страница след страница половинчат хаос.
И все пак, и все пак, в никой случай това не съсипва книгата – за толкова страници Дейвид Брин е вмъкнал повече от достатъчно теми за размисъл. Романът като конструкция и размах е страхотен, задава най-важните въпроси и успява да изгради стройна и логична теория за контакта с извънземните цивилизации – противовес на парадокса на Ферми, който се чуди защо все още нямаме връзка с изпреварили ни с милиони години цивилизации, овладели космичните пространства.
Земята, близкото бъдеще. Човечество, леко изчанчено на тема виртуална реалност, но нищо, което не можем лесно да си представим от сегашната ни гледна точка и бързото развитие на мобилните технологии. Наблизо, още парещ в съзнанието, е ограничен териториално апокалипсис, който обаче е травмирал за доста време напред хората. След този крах обществото се е разделило на касти, като богатите са запалили привилегиите си, но са излезли почти изцяло на светло – без задкулисни дирижирания на политиката и мръсни забавления с икономиката, струващи животи. Управлението на виртуалната реалност се извършва по куп различни начини и Брин се възползва свободно от тях, както и от възможностите, които му дава развитието на изкуствените интелекти, които са на практика навсякъде в книгата. Малко е да се каже, че планетата е станала един глобален Биг Брадър, в който се знае всичко за всеки, но все пак има и измъкващи се от наблюдението несъгласни. Космосът засега е изоставен, а планетата се чуди как да се оправи с личните си проблеми – набира сила мощно политическо движение с мистично-растафариански оттенък, което атакува науката и пледира тя да бъде строго ограничена в развитието си, защото човечеството нямало възможност да се нагажда към него. Логично, в един момент свръхбогатите и това движение влизат в сговор да опазят взаимно привилегиите си от промените, които се задават на хоризонта.
А тези промени са невероятни – космическият боклукчия Джералд Ливингстън открива свръхтехнологичен артефакт, който се оказва така жадуваното доказателство за съществуване на извънземни цивилизации. В него са затворени холографските личности на представителите на няколко десетки раси, които започват да разкриват пред изумените очи на целия свят какво се случва във вселената – и отправят призив и нашата планета да се присъедини към тях. Същевременно един земен боклукчия – Пен Сян Бин – открива друг подобен артефакт, в който има само едно извънземно, което разказва една по-различна версия. Скоро става ясно, че човечеството трябва да реши кому да вярва, още повече когато става ясно, че по планетата има още подобни предмети, които оповестяват шумно своето присъствие. Вселената се оказва много по-сложна и объркваща, а жадуваният отговор от напреднали извънземни се превръща в игра с белязани карти или огромен пъзел с множество излишни, фалшиви елементи. Около извънземните яйца и контакта с тях се развихря ураган от спекулации, политически боричкания, религиозни шашмотевини и каквото още се сетите.
Допълнителна сюжетна линия, която за съжаление остава неразвита, е на приключенията на едно богаташче, който след катастрофа следствие на свръхекстравагантното си ракетно хоби се оказва насред океана и оцелява благодарение на интелигентни делфини, рожби на зарязан експеримент. Още една линия, която все пак получава някаква обосновка, е на журналистката Тор, която е на ръба на смъртта след терористичен акт и се пренася да живее почти изцяло във виртуалното пространство, обединявайки около себе си групи от любопитни, които да се ровят в мръсните тайни на света. Някъде там се включват и свръхинтелигентни аутисти и възкресени неандерталци, които преследват свои лични цели в духовния спектър. От тези герои очаквах да имат сериозно значение, но в крайна сметка и те остават в нищото.
Брин е брилянтен в развиването на сложния първи контакт, изпълнен с капани. Сред страниците с действие е поместил обширни пасажи със сценарии за унищожение на планетата, разсъждения за възможността за съществуване на чужди цивилизации и начините да бъдат открити, както и развитие на такива потенциални възможности. Това превръща „Битие“ в нещо много повече от фантастичен роман – далеч повече това е щриховка на една възможност за засяване на галактиката с информация, която да преодолее бездната на времето и пространството. Човечеството е поставено в положение да избира пред куп алтернативни варианти, като единият от тях е дори да се свие в себе си, да се откаже от космическо развитие изобщо и да се надява да избегне участта на угасването – нещо като в „Градът и звездите“ на Артър Кларк.
И като казах Кларк (скоро ще вмъкна някъде чакащото ревю за Одисеите, обещавам) – точно натам се цели Брин в последните си 200 страници, които, ако бяха развити както останалата част на романа, навярно щяха да са поне още 600. В тази част Брин поглежда още малко по-напред в бъдещето, когато информацията от различните извънземни артефакти е използвана и човечеството смело обследва астероидния пояс, откривайки доказателства за жестоки битки, случили се между антагонистични фракции нейде около изчезването на динозаврите от нашата планета. Тук авторът залага вече широката мрежа и показва различните варианти за бъдещето на една цивилизация, която иска да остави нещо след себе си, но е възможно и да се сблъска с конкуренция. Краят на книгата е интересен и с очакван философски привкус, макар че ми бе странно свободното решение на Брин да използва всичките си герои, толкова различни, наведнъж. Но няма да издавам повече, нека всеки сам си прецени.
Обобщавам. „Битие“ си заслужава страшно много, ако и да трябва да си имате едно наум. Все пак може да се приеме, че слаборазвитата последна част дава достатъчно място за лични фантазии и запълване на празнините, оставени по една или друга причина от автора. По своята същност книгата е едно задълбочено изследване на проблема с липсата на контакт с извънземни и под каква форма евентуално би могъл да се случи – както и как ще промени човечеството.
Възможността да се самоубием не е никак за пренебрегване и „Битие“ е повик срещу тази лудост. Книгата е по своята същност и силна критика към популизма и религиозните ограничения, които използват страха на хората за личните си машинации, които са срещуположни на интересите на целия ни вид – чието бъдеще е в космоса и галактиката, нищо по-малко. Предлага и великолепна и стройна теория за развитието на религиите изобщо, смесена с културните меми, изобретени като термин от Докинс и наложени като обяснение на оцеляването и заразността на идеите.
В крайна сметка ще се заема да изчета и серията за Ъплифта на Брин, определено ме плени как пише 🙂
Прекрасен текст за „Битие“ има в ShadowDance, определено мащабно и заслужаващо си ревю.
От същия автор
От същите жанрове
