Човек не смее да изрече нищо лошо за войната. Тя се е превърнала в бог.
Ако в нещо съм сигурен, то е, че следя задълбочено какво излиза у нас – поне книгите, които наистина стигат до читателите. Всеки ден преглеждам сайтовете на големите издателства, минавам редовно през книжарниците и внимателно оглеждам масите с нови заглавия. Два пъти годишно преди панаири пиша мащабни книговодители, около които наново минавам през хиляди заглавия и запълвам случайните пропуски – и после проверявам знанията си на щанда, защото читателите питат за какво ли не, и в почти всички случаи знам накъде да ги насоча. И представете си тогава изумлението ми, когато, минавайки покрай щанда на „Университетско издателство“, видях красивия том „Битката: красота и печал“ на шведския историк Петер Енглунд. Защото ако в една област следя особено изкъсо, това са историческите трудове. Но ето на – този е бил излязъл отдавна, но е минал под радарите ми. Което, разбира се, бе мигом поправено.
Стогодишнината от Първата световна война стимулира излизането на много книги за нея, което попълни тази доста пренебрегвана област – и у нас, и по света, Втората световна война обира цялото внимание. Но Първата има толкова интересни мигове, особено в първия си месец, и до няколко дни ще пиша за още една изключителна книга, фокусирана изцяло в него – „Оръдия през август“ на Барбара Тъкман. Но и задължително трябва да припомня тук за един роман, колкото и странно да е това: „Голямата война“ на Александър Гаталица. Защото и той, и Енглунд използват сходен похват да проследят войната през живота на обикновени хора, които не попадат в големите исторически книги за периода. И ако сърбинът преминава дори към магически реализъм в своя завладяващ роман, то шведът прави обратното – стъпил здраво върху дневници, писма, спомени и свидетелства, той описва пътя на малко над дузина хора от различни страни и фронтове.
В 212 кратки глави той проследява техните странствания, битките, които водят на фронта и в тила, по какъв начин се променят из основи, нерядко и как умират… Вижте как поетично един от героите, Пал Келемен, описва как яде хляб – и това е още края на май 1915 г., няма и година от началото на военните действия, когато още „нормалният“ живот е така близо, но и безкрайно далеч.
Разрязвам единия от тях. Още не е изстинал. Силният му, плътен аромат изпълва ноздрите ми. Бавно, с нещо, което почти наподобява благоговение, слагам първия залък в устата си и се опитвам да усетя вкуса му колкото е възможно по-ясно. Мисля си, че това е същият бял хляб, с който някога, преди войната, бях свикнал.
Ям и се концентрирам. На небцето ми обаче му е непривично, затова дъвча белия хляб, сякаш е някакъв нов вид храна, за която не съм чувал и чийто вкус ми е непознат.
След това разбрах, че хлябът наистина е същият като този у дома. Аз се бях променил; на вкусния бял хляб от едно време, който преди приемах за даденост, войната бе придала непознат вкус.
За мен особено ценното в книгата са подробните описания на времето и неговите особености, на малките неща, които съставляват живота извън грохота на битките и напразното пожертване на милиони животи срещу безмилостните картечници (тази част е подробно описана в излизащата скоро книга „АК-47. Оръжието на XX век“ на К. Дж. Чивърс, която проследява в детайли еволюцията на автоматичните оръжия в историята). Ето например нещо дребно, което няма как да не направи впечатление – спам писмата, които всички така добре познаваме, са съществували и преди век:
Говорят и за странните верижни писма с молитви, които циркулират, приканвайки те да препишеш получената молитва и после да я разпратиш на още деветима, в противен случай може „нещастие да сполети теб и тези, които обичаш“.
В подробен предговор проф. Иван Илчев посочва и слабостите на книгата – тя е съсредоточена изцяло в Западна Европа и малко от Източния фронт, липсват Далечният изток, океаните, балканският фронт е силно орязан и за българите се говори само като за застрашаващия от север враг. И все пак за мен тук има възможност за нашите историци, които имат огромно поле за изява в областта на популярните четива, но за беда не се възползват почти от него и остават ограничени в академичните си творби, които дори аз не съм склонен да чета при всичката ми страст в тази област.
Може да се каже, че на моменти „Битката: красота и печал“ е монотонна и доскучава, Енглунд е много обран в следването на стриктна фактология и хронология – а Първата световна война, пък и не само тя, далеч не е само грохотни сражения, тя е много повече чакане, страх, страдание и смайваща скука. И всичко това е отразено по един или друг начин. Но точно и в това аз виждам ценността на този труд – за разлика от безброй романи и филми не залъгва, не залага на изкуствена мелодрама, на подмяна на историческата истина в името на читателското удоволствие. И затова я препоръчвам за всички с интерес в мащабните исторически изследвания.
Важно е да се отбележи изрично преводът на Живка Колева, чудесен е, изпипана книга си е от корицата, през качеството на книжното тяло, до редакцията. Едно-единствено нещо ми бодеше очите – тия „амуниции“ навсякъде, често срещана грешка и е моя лична професионална деформация да я забелязвам. Но това си е нищо.
От същите жанрове
