Харесват ми топлите, докосващи книги от български автори, които „Хермес“ издават: „Понякога ангели“ и „Омбре“ на Емил Тонев, „Кой крепи света“ на Величка Настрадинова, „Последното писмо до Бог“ на Начо Христосков… сега и „Боби Блажения и Другия американец“ кротко се наглася около тях, пуска се по течението им, носи радост като уловена риба в каръшки ден. А че много за ловене има в дълбокото зад корицата, много е. От Емил Андреев съм чел само „Стъклената река“ преди доста години, не помня много, та броя този сборник за първо запознаване с него – и определено ще го запомня.
Героите на Андреев са кротки, тихи, провинциалисти в оня, положителния смисъл на думата, обикновени хора с обикновени животи, отрудени ръце и светли души. Често обичат да се кодошат един с друг, начесто чашката им е приятел, а реките са техни обиталища наравно със земната твърд. Те се борят по своя си начин с тегобите на живота, знаят, че не ще му надмогнат, но пак се възправят срещу него, а нарядко някой знак като плуваща роза по средата на Дунава ги насочва, че са на прав път. Понякога авторът сменя гледната точка и през животинските очи пак изследва емпатията, емоцията, човешките действия, понякога гротескни, понякога неразбираеми сами по себе си. Леки магическо-реалистични оттенъци оцветяват страниците, но без да са акцент, по-скоро като тоя приказен нюанс, който залезът дава на всеки предмет и облак. Има един много тежък разказ, който бих ви казал да прескочите, но няма да кърша авторовия хатър – решил е да го тури, да ви свие сърцето, да провокира сълзи, негово право е и няма да ви казвам кой е.
Трите по-дълги творби в края ми харесаха най-вече, допадна ми и идеята да уравновесяват по-разнообразните и кратки в началото. Колоритният разказ, дал името на целия сборник, проследява една красива, но трагично небанална любов, намесва и чужди елементи като бъдещия президент Джон Кенеди, свързва в едно кривините на битието, хареса ми фантазността и лекотата на тоя спомен-измислица. „Нескончаем курник“ е силна гротеска на окованото социалистическо общество, което се освобождава от себе си на маса, а и ми спомни една запивка, която бях забравил… абе, докосна ме лично, това е. И накрая, „Тихият българин“ и вместопослесловната „Време за радост“ кротко завършиха удоволствието от четенето на „Боби Блажения и Другия американец“.
Хубаво е с Емил Андреев, като в летен ден край Дунава, а такива много съм имал, аз знам. Мисля, че ако сте живели около река, ще усетите по-лично тия разкази, ще ги видите като малки водовъртежи в цялостното тихо, лениво течение на битието. И, моля ви, не четете бързо, аз отделих няколко дни на тия разкази и си струват точно това отношение.
Вижте още една гледна точка в „Суперкниги“ и в „Рецензиите“.
От същите жанрове
