Ето клуба. За който не се говори. Бият се двама, толкова, колкото е нужно. Твоят клуб, неговият клуб, клубът на всички. Но само през нощта. Денем клуб няма. За него не се говори.
Там се научаваш да си себе си пред лицето на смъртта. Както и как се прави сапун с човешки мазнини. Как се правят бомби – няколко различни начина. Как да всяваш хаос, да привличаш внимание, но да оставаш в сянка. Как денем да отиваш на работа в кошмарно втръсналия офис, а през нощта да взривяваш, да убиваш, да залагаш капани. Да бъдеш хищникът.
Клубът е създаден случайно, но се развива стихийно. Неговите създатели са навсякъде и никъде. Те боравят със смъртта и страха като взаимозаменяеми категории. Ако някой се опълчи на клуба, бива смазан. Ако някой спомене клуба, бива наказан. Клубът, това е животът. И личната драма няма място в него, още по-малко лиготии като любов. Защото един ремък чака да бъде вързан около топките ти.
Светът е скапан. Марките са скапани. Животът на почти всички е скапан. Изход? Един – бунт срещу всяко винтче на системата, срещу самата идея за спокоен, безопасен живот. Смажи я, счупи й мутрата, плисни кръвта й навсякъде. За да се усетиш жив, трябва да си на крачка, на косъм, на поглед от смъртта. Тогава осъзнаваш кое е стойностно и кое не е.
Страховит, истински, груб, гаден, ръбат роман. Всичко, което съм очаквал и не съм. Чъл Паланюк напълно заслужава славата си и ми е направо чудно, че до момента не ми е попадали нито книгата, нито съм гледал филма. Но това бързо се поправя. Такива книги неслучайно са иконични и вечни.
