Много време е минало, откакто религията е изговорила последните си смислени, благородни или вдъхновяващи слова. Оттогава тя в най-добрия случай е мутирала до достоен за възхищение, но мъгляв хуманизъм, като в случая на Дитрих Бонхьофер – смелия лютерански пастор, обесен от нацистите, задето отказал да им сътрудничи. Няма да имаме повече пророци и мъдреци от калибъра на древността и поради това молитвите на днешния ден са само ехтящи повторения на вчерашния – понякога усилени до степента на писък, за да запълнят зеещата празнота.
Години наред с Благой Иванов преследвахме тази книга, но тя ни се изплъзваше заради непосилните финансови изисквания за правата ѝ. А ако нещо е пределно ясно, то е, че българският пазар не толерира особено книги на тема здрав разум и още повече атеизъм. Тук може всяка седмица да излиза книга за Ванга и Дънов и безотказно да продава, но големите мислители хуманисти на нашето време рядко си пробиват път на български и още по-рядко връщат инвестицията в излизането им. Но затова са мечтите – за да се преодоляват трудностите, да се поемат рискове, да се прави това, което е нужно, без значение от последствията. „Бог не е велик“ на Кристофър Хичънс е една обща мечта – и тя се сбъдна.
И все пак остават четири непреодолими възражения срещу религиозната вяра: тя напълно изкривява произхода на човека и Космоса; поради тази изначална грешка успява да съчетае максимум сервилност с краен субективизъм; представлява както причина, така и следствие на опасно потискане на сексуалността и в крайна сметка се базира на приемане на желаното за действително.
Атеизмът е у нас е трагично непознат. Зловещо изкривен е неговият публичен образ след десетилетията тоталитарна власт, която си присвои религиозната функция и култа към Тато и Партията, копирайки опита за Съветския съюз в това отношение. Насажданият формален атеизъм всъщност бе пародия на това вдъхновяващо хуманистично отричане на абсурдното, а милионите жертви на комунизма са прякото доказателство за човеконенавистничеството в основата на тази модерна и провалена в основите си политическа религия. У нас атеизмът се приема като нападка към църквата, празниците, трапезата, яденето и пиенето по десетки и стотици измислени поводи всяка година – приема се на битово, банално, нелепо лично ниво… обидно им е на хората, че някой не ще да бъде в тон с личното им светоусещане, формирано от невинните детски години. А атеизмът, особено този на Кристофър Хичънс, е много повече насочен към най-мощната съвременна религия – исляма, и нейният агресивен отговор на всеки опит за критика или осмисляне на догмите ѝ.
Именно защото сме зле еволюирали, религиозната вяра е неизкоренима. Тя никога няма да отмре поне докато ние не преодолеем страха си от смъртта, от тъмното, от неизвестното и един от друг. Поради тази причина аз не бих я забранил дори и да можех. Много щедро от моя страна, бихте казали. Но дали религиозните ще проявят същото снизхождение към мен?
Дори заглавието на тази книга е пряка критика към зловещия възглас „Аллах Акбар“, „Бог е велик“, който често съпровожда кървавото отнемане на безброй невинни животи. Не, Бог не е велик – нито техният, нито християнският, нито хилядите други измисляни някога от човека. Обичам хубавата мисъл, че всички са атеисти спрямо почти всички богове в историята… а съвременните атеисти отиваме само един бог в повече. Това е цялата разлика. И все пак тя създава ужас във вярващите от всички религии, които са обединени в едно – омразата към инакомислещите.
Склонна към насилие, ирационална, нетолерантна, свързана с расизъм, племенна омраза и фанатизъм, облечена в невежество и нетърпима към свободната мисъл, презрителна към жените и насилствена към децата, организираната религия има достатъчно много на съвестта си. Но следва да добавим и още една точка към обвинителния акт. С голяма част от своето колективно съзнание религията очаква унищожението на света. И като казвам „очаква”, нямам предвид в чисто философски смисъл. Тя по-скоро, открито или не, иска този край да настъпи. Може би наполовина осъзнавайки, че безпочвените ѝ аргументи не са докрай убедителни, или пък притеснена от алчното си натрупване на земни блага и власт, религията никога не е спирала да вещае Апокалипсиса и съдния ден.
Наясно съм, че няма да убедя никого, за да се стигне до атеизма, се иска чист ум, смело сърце и силна доза непукизъм, все неща, които не са дадени всекиму. Поне можем да сме щастливи, че живеем в страна, в която можеш да се обявиш за атеист, макар че това е практически тема табу в публичното пространство – няма да чуете от някой политик, бизнесмен, лидер на каквото и да е да се признава за такъв, защото „общественото мнение“, често насочвано от скучни и досадни християнски апологети, ще гракне в миг и лесно ще нахвърли кал, от която няма измиване. Но все тая, има достатъчно умни, храбри, откровени и неприкрити хора, които ще оценят тази книга. И само се надявам да я прочетат и други – също както книгите на Ричард Докинс, Сам Харис, Майкъл Шърмър, Даниъл Денет и прочие откровени гласове, които се борят човечеството да има по-добър шанс за оцеляване и развитие отвъд заблудите на несъвършено еволюиралите ни мозъци.
Да си го се кажем ясно. Религията идва от периода на човешката праистория, когато никой – дори великият Демокрит, който стига до заключението, че цялата материя е направена от атоми – няма и най-малка представа какво всъщност се случва. Тя идва от хлипащото, уплашено зараждане на нашия вид и е ранен опит да се посрещне неизбежната нужда от знания (наред с тази за утеха, подкрепа и други бебешки нужди). Днес и най-малко образованото от децата ми знае повече за естеството на нещата от когото и да е от основателите на религията и ми се ще да мисля – макар връзката да не е напълно очевидна – че затова изглеждат толкова незаинтересовани от пращането на човешки същества в ада.
Надолу съм извадил много чудесни откъси от „Бог не е велик“. Разбира се, извадени от контекст, те не показват същинската опияняваща сила на прозата на Хичънс, изключителната му ерудиция и умение да анализира и миналото, и съвремието ни. Но все пак са показателни за част от съкрушителните аргументи, които той излага в своята книга. И заради които си позволих да сложа на задната корица думите: „Не е нужно да сте атеист, за да зачетете „Бог не е велик“. Но ще бъдете, когато я завършите. Поздравления, добре дошли в реалността“. Но има и още нещо – няма по-сигурен начин човек да се увери, че религиите са измислени от човека от прочитането на „свещените“ им писания – но не избраните пасажи, които свещенослужителите използват да умиляват или плашат вярващите. А целите – за да видите планините безумия и зловещо човеконенавистни пасажи, създадени от невежите и озлобени същества, които са ги писали и преправяли през вековете. И в които все още се кълнат повечето жители на тая окаяна планета.
Ето как Хичънс прекрасно описва какви са съвременните атеисти – не, не се хранят с бебета и не са поклонници на сатаната, каквито и безумия да сте чели:
Ето какво е общото между мен и моите единомишленици. Нашите убеждения, нашите принципи не са „вяра”. Ние не разчитаме единствено на науката и разума, защото те са по-скоро необходими, отколкото достатъчни фактори, но и не вярваме на нищо, което противоречи на науката или възмущава разума. Може да имаме много различия, но уважаваме правото на съмнение, непредубедеността и търсенето на отговори заради самите тях. Не изповядваме своите убеждения догматично: разминаванията между професор Стивън Джей Гулд и професор Ричард Докинс относно „точковото равновесие” и незапълнените пролуки в постдарвиновата теория са доста големи, но ние ще ги решим чрез доказателства и разсъждения, а не чрез взаимно анатемосване. (Личното ми раздразнение от професорите Докинс и Денет, предлагащи атеистите високопарно да се наричат просветени, също е част от продължаващ спор.) Ние не сме имунизирани срещу изкушението на мистериите и чудесата – ценим музиката, изкуството и литературата и намираме, че сериозните етични дилеми са по-добре представени от Шекспир, Толстой, Шилер, Достоевски и Джордж Елиът, отколкото в митичните морализаторски притчи на светите книги. Художествената, а не религиозната литература укрепва съзнанието, а също – поради липса на по-добра метафора – и душата. Ние не вярваме в рай и ад и все пак никой статистик няма да установи, че лишени от тези увещания и заплахи, извършваме повече престъпления на алчност или насилие, отколкото вярващите. (Всъщност, ако се проведе достоверно статистическо изследване, сигурен съм, че резултатите ще посочат обратното.) Ние сме се примирили, че ще живеем само веднъж освен чрез своите деца, на които нямаме нищо против да отстъпим път, както и пространство. Според нас е възможно, след като приемат факта за краткото си и трудно съществуване, хората да започнат да се държат един към друг по-добре, а не по-зле. Твърдо сме убедени, че етичен живот може да се води и без религия. И че обратното също е вярно – а именно, че религията е накарала безброй хора, вместо да се отнасят по-добре към ближните си, да извършват постъпки, които биха накарали дори съдържателка на бордей или военнопрестъпник да повдигнат вежди.
Ние, атеистите, нямаме нужда да се събираме всеки ден, всяка седмица или на специални празници, за да тръбим своята праведност или да си посипваме главите с пепел, задето сме толкова недостойни. Не ни трябват свещеници, нито цялата йерархия над тях, за да поддържат и контролират доктрината ни. Противни са ни всякакви церемонии и жертвоприношения, мощи и реликви, преклонение пред образи и предмети (дори и под формата на едно от най-полезните човешки изобретения – подвързаната книга). За нас една точка на Земята не е по-свята от друга: на показния абсурд на поклоненията и чистия ужас на детеубийството в името на някоя свещена стена, пещера, храм или скала ние противопоставяме бавната или по-забързана разходка от едната страна на библиотеката или галерията до другата или обяда с добър приятел в търсене на истина и красота. Някои от тези занимания, стига да са сериозни, естествено ще ни доведат до контакт с вярата и вярващите – като се започне от великите религиозни художници и се стигне до трудовете на свети Августин, Тома Аквински, Маймонид и Джон Нюман. Тези велики умове може да са писали много лоши или много глупави неща, да са били абсурдно невежи относно бактериалния произход на заболяванията или мястото на Земята в Слънчевата система, да не говорим във Вселената, но именно това е причината, поради която днес няма такива като тях, нито ще има за в бъдеще.
Макар повечето съвременници спокойно да си живеят живота и да се сещат за вярата си само по празници, когато медиите услужливо се поставят в нейна услуга, то вярата всъщност изисква отказ от здравия разум и повторение пак и пак на ритуали, за да са сигурни, че човек няма да има възможност да се замисли за тяхната ненужност. А понякога и жестокост – точно днес прочетох за разкопки на църква, в чиито темели са открити зазидани женски скелети. Осмислете това, пък защитавайте бога си.
Колко усилие се изисква да отстояваш невероятното! Ацтеките е трябвало да отварят човешки гръден кош всеки ден, за да са сигурни, че слънцето отново ще изгрее. От монотеистите се очаква да тормозят своето божество дори още по-често, сякаш от страх, че инак то ще оглушее. Колко суета трябва да се прикрие – не твърде успешно при това – за да смяташ, че си обект на някакъв божествен план? Колко самоуважение трябва да се пожертва, за да се гърчиш постоянно, каейки се за своята греховност? Колко кривене и фалшиви допускания се искат, за да приемаш всяко ново научно откритие и да го манипулираш така, че да пасне на думите на древни, сътворени от човека божества? Колко светци, чудеса, събори и конклави са нужни първо, за да наложиш една догма, а сетне – след безкрайни болки, загуби, абсурди и жестокости – да бъдеш принуден да я отмениш? Бог не е създал човека по свой образ и подобие. Явно е било обратното, където и се корени цялото изобилие от богове и изповедания, както и братоубийствените конфликти между религиите и вътре в тях, забавили толкова много развитието на цивилизацията.
Ясно е, че срещу тази книга ще се пенят всякакви разбирачи… защото вярващите имат претенция за универсално и абсолютно знание, което всъщност е просто отказ от търсене на истина и примиряване с невежеството на „Бог знае“.
И все пак вярващите имат претенцията да знаят! И не само да знаят, а да знаят всичко. Не само да са наясно, че бог съществува и е създал и управлява цялата Вселена, но и че „той” изисква от нас – като се започне от хранене и ритуали и се стигне до етика на половите отношения. С други думи, в безкрайната и сложна дискусия, в която ние знаем все повече за все по-малко неща и само можем да се надяваме за по-нататъшно просветление, има една фракция – самата тя съставена от воюващи помежду си фракции – която има арогантността да твърди, че вече разполагаме с цялата информация, която ни е нужна. Подобна глупост, съчетана с подобна гордост, би следвало да е достатъчна, за да изключи вярата от дебата. Човек, който е сигурен и се позовава на божествена гаранция за своята сигурност, принадлежи към детството на нашия вид. Израстването може да е трудно, но вече е започнало и както всички израствания, не бива да се протака.
Проблемът с религията до голяма степен е, че тя отказва да стои в рамките на вярващите в нея – тя държи да се меси, да влиза в училищата, да впримчва невинните и чисти детски умове (всяко бебе, всяко дете е атеист до наливането на местната вяра в главата му, ако се оставяха хората сами да избират вяра или не след навършване на пълнолетие, щеше да е толкова различно). Защото религията иска власт – и всичките нейни проводници са готови да убиват за нея.
Степента на интензивност варира географски и исторически, но с увереност може да се твърди, че религията просто е неспособна да се задоволи със собствените си грандиозни твърдения и претенции за чудеса. Тя непременно трябва да се меси в живота на невярващите, еретиците или следващите други изповедания. Може да говори за блаженство в идния живот, но иска власт в настоящия. И нищо чудно – все пак тя е изцяло човешко творение. И няма достатъчно увереност в собствените си проповеди дори за да позволи съвместно съществуване между различни вери.
Вероятно помните, че иранските власти издадоха смъртна присъда на писателя Салман Рушди за смелостта да напише… книга. Но по-смайващото е, че на това варварство не бе даден отпор, а бе подкрепено от други религиозни лица и публични личности. Ето това е доказателството, че всички тия са от един дол дренки лицемери. И по-скорошни случаи, за които Хичънс би се хванал за главата, като безцеремонните убийства в редакцията на вестник „Шарли Ебдо“, показват, че една от големите съвременни религии трябва да се изкорени, или тя ще изкорени цивилизацията ни.
В свои официални изявления Ватиканът, архиепископът на Кентърбъри и главният сефарадски равин на Израел до един изказват съпричастност към… аятолаха. Същото правят архиепископът на Ню Йорк и много други по-дребни религиозни фигури. Макар в общия случай с по няколко думи да осъждат прибягването към насилие, всички те посочват, че основният проблем, породен от публикацията на „Сатанински строфи”, е не убийството от ръцете на наемници, а богохулството. Други публични лица, непринадлежащи към религиозни ордени, като марксисткият писател Джон Бъргър, историкът Хю Тревър-Роупър и доайенът на шпионския жанр Джон льо Каре, също заявяват, че Рушди е виновен за собствените си проблеми, които си е навлякъл, „обиждайки” една голяма монотеистична религия. Те сякаш не съзират нищо необичайно във факта, че британската полиция е принудена да защитава един бивш мюсюлманин от индийски произход от целенасочена кампания неговият живот да бъде отнет в името на бога.
И не е само литературата – религията пречи активно на съвременната медицина, примерно при ваксинирането срещу жестоката едра шарка, която е една от многото зловещи болести, които почти бяха премахнати, преди невежите антиваксъри да се заемат да работят за връщането им. Или борбата им срещу използването на презервативи, дейно участие в която взимаше и фалшивата светица майка Тереза, заради която милиони станаха серопозитивни. Милиони жертви на глупави догматици, които не могат да откъснат очи от остарелите си текстове.
Може да гледате моето видео относно съветите за семейството, дадени във Ватикана от кардинал Алфонсо Лопес де Трухильо, председателя на Папския съвет. В тях той внимателно предупреждава публиката, че всички презервативи тайно се изработват с множество микроскопични дупки, през които може да мине вирусът на СПИН. Затворете си сега очите и опитайте да се сетите какво бихте казали, ако имате право да причините възможно най-голямо страдание с най-малък брой думи. Представете си щетите, нанесени от подобно изказване: тези дупки вероятно позволяват преминаването и на други неща, което обезсмисля употребата на кондома въобще. Да направиш такова изявление в Рим, е достатъчно зло. Но преведете посланието на езика на бедните и развиващи се страни и вижте какво ще се случи.
Религите винаги потискат жените – понякога видимо, като инфибулацията, отстраняване на клитора, понякога по-фино, като забрана за какви ли не дейности от страна на жени и упорито проповядване, че тяхната роля е у дома, при децата, да въртят къща и да са благодарни на мъжете си за всичко. Векове и векове жените не са имали никакви права – и в толкова много държави все още нямат. Но и това е лесно забравено и християнството бере урожай сред вярващите от женски пол, също както чернокожите са забравили как с библия в ръце са били поробвани и обричани на работа до смърт.
Едно неизменно доказателство, че религията е създадена от човека и е антропоморфна, се съдържа и във факта, че тя обикновено е дело на мъже. Най-продължително употребяваната свещена книга – Тората – заповядва на вярващия да благодари всеки ден на своя създател, че не се е родил жена. (Това повдига отново настоятелния въпрос: кой освен един роб ще благодари на своя господар за нещо, което господарят му е решил да стори, без да си направи труда да го пита?) В Старият завет, както християните снизходително го наричат, жената е клонирана от мъжа за негова употреба и утеха. В Новия завет Свети Павел изразява страх и презрение към жената. Във всички религиозни текстове съществува примитивен страх, че половината човешка раса е осквернена и нечиста, но същевременно представлява изкушение към грях, на което е невъзможно да се устои. Може би това обяснява истеричния култ към девствеността и девицата, страха от женските форми и женските репродуктивни функции? Може би има някого, който ще обясни сексуалните и други жестокости, извършвани от религиозните, без да споменава тяхната обсебеност от половото въздържание, но този някой няма да съм аз. Направо ме напушва смях, когато чета Корана с неговите безбройни сексуални забрани за секс и фалшивото обещание за безкраен разврат в бъдещия живот. Все едно гледам деца да си играят на възрастни, но без снизходителната простимост, съпровождаща това невинно занимание. Маниаците убийци от 11 септември може да са били изкушени от девиците в рая, но далеч по-отвратителен е фактът, че като много от своите събратя джихадисти те самите са били девствени. Подобно на монасите от древността, фанатиците се вземат рано от своите семейства, обучават се да презират майките и сестрите си и достигат зряла възраст, без да са имали нормален разговор, да не говорим за нормална връзка с жена. Това определено е болестно състояние. Християнството пък е твърде потиснато, за да предложи секс в Рая – всъщност то така и не успява да създаде достатъчно изкусителен задгробен живот – но в замяна на това е щедро в обещанията за садистично и вечно наказание на сексуалните отстъпници, което е почти толкова добро и достига същия ефект по различен начин.
Спомням си ясно как преди години работих по една книга с писма на св. Августин и в едно от тях той убедено и разпалено обясняваше, че най-доброто нещо, което една жена може да направи, е да стане монахиня и да стане невеста на Исус. Това е същият човек, който добре си е поживял на младини, но после решава да го раздава фанатик и духовно чист – и напътства нагло жените да правят това и онова.
Свети Августин от своя страна е невеж фантазьор и поддръжник на геоцентризма: той е еднакво убеден, че бог се интересува от незначителната му кражба на круши и че Слънцето се върти около Земята. Също така е автор на налудничавата и жестока идея, че душите на некръстените деца отиват в т.нар. лимб, тоест в неутралната зона между рая и ада. Можем само да гадаем колко страдания е донесла извратената теория на милиони родители католици през годините, до своята гузна и само частична ревизия от църквата в наше време. Лутер се ужасява от демони и счита, че те са виновни за душевните недъзи. Според собствените им последователи както Мохамед, така и Исус считат, че пустинята гъмжи от джинове, или зли духове.
Атеизъм е имало винаги, просто е бил тих, прикрит, умен, защото всяко отричане на бога в предишните векове е завършвало трагично. Хичънс пише:
И двете версии започват с идентичното: „Рече безумецът в сърцето си: „Няма Бог”. По някаква причина тази безсмислена фраза е счетена за достатъчно значима, за да се предъвква векове наред в религиозната апологетика. Всъщност единственото, което можем да извлечем от нея, е, че неверието – не просто ереста или отстъпничеството, а чистото неверие – е съществувало още от най-древни епохи. Предвид абсолютната и безжалостно утвърждавана власт на религията в онези времена обаче човек, който не го е таял дълбоко в себе си, наистина е бил безумец.
Хуманистичната революция промени това, изпрати църквата и нейното някогашно всемогъщие в ъгъла, откъдето да се домогва и да планира връщането си. Но това трябва да бъде възпирано на всяка цена. Ето каквто казва ясно Хичънс по този въпрос.
Разпадането, колапсът и дискредитирането на преклонението пред бога не започва от някакъв драматичен повратен момент като театралното и самопротиворечащо си изявление на Ницше, че бог е мъртъв. Ницше няма повече знание за това, нито повод да предполага, че бог някога е съществувал, от всеки свещеник или шаман, претендиращ да е наясно с божията воля. По-скоро краят на това преклонение се разкрива постепенно, когато то става въпрос на избор, т.е. само една от много възможни опции. Следва да се подчертае, че през по-голямата част от съществуването на човечеството такъв избор не съществува. Ние знаем от многото фрагменти на изгорели и осакатени текстове и изповеди, че винаги е имало човешки същества, които не са били убедени. Но още от времето на Сократ, който бил осъден на смърт за разпространение на нездрав скептицизъм, се смята за неблагоразумно да се подражава на техния пример. Милиарди хора през вековете пък просто не се замислят по въпроса. Барон Самеди в Хаити се ползва от същия монопол, базиран на груба принуда, както и Джон Калвин в Масачузетс. Избирам тези примери, защото те илюстрират вчерашния ден в човешката история. Днес много религии идват при нас с подкупващи усмивки и протегнати ръце като мазни търговци на пазар. Надпреварват се да предлагат утеха, подкрепа и духовно извисяване. Но ние имаме право да си спомним колко варварски са се държали, когато са били силни и са отправяли предложение без право на отказ. А ако случайно забравим какво е било, трябва само да погледнем към онези държави и общества, където духовенството все още има власт да диктува собствени условия. Жалки останки от миналите векове прозират в усилията, полагани и днес от религията да си осигури контрол върху образованието, да се освободи от данъци или да прокара закони, забраняващи на хората да обиждат нейния всемогъщ и всезнаещ бог или дори пророците му.
Да не се вярва, е нормално. Да се искат доказателства – също. Но е и факт, че в природата ни е да сме суеверни и да се заблуждаваме лесно (вж. „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър по темата).
„Скокът на вярата” – ако използваме запомнящото се име, дадено му от Сьорен Киркегор – е чиста заблуда. Както той посочва, това не е скок, който може да се направи веднъж завинаги. Това е скок, който трябва продължава да бъде изпълняван въпреки нарастващите доказателства срещу него. Усилието обаче е твърде голямо за човешкия ум и води до мании и заблуди. Религията прекрасно разбира тази тенденция и всъщност дори не разчита на набожността, а вместо това опорочава вярата и обижда разума, като предлага доказателства и насочва към изфабрикувани факти. Тези факти и доказателства се позовават на божествен замисъл, откровения, наказания и чудеса. Сега, когато монополът на религията е вече нарушен, по силите на всяко човешко същество е да прозре плиткоумието на тези факти и доказателства.
И, разбира се, далеч не е само религията – астрологията гради върху същите недоказуеми измишльотини и си съществува век след век.
Хората по природа са суеверни – в Съединените щати строим все по-високи небостъргачи и все по-бързи и големи самолети (двете постижения, които убийците от 11 септември 2001 г. така катастрофално сблъскаха) и след това трогателно отказваме да им дадем етажи или редове от седалки, носещи безобидния номер тринайсет. Аз знам, че Питагор е оборил астрологията с помощта на простия довод, че идентичните близнаци нямат едно и също бъдеще. Знам още, че зодиакът е бил съставен дълго преди да са открити няколко от планетите в нашата Слънчева система. И естествено, разбирам, че няма как да ми бъде „показано” моето близко или дългосрочно бъдеще, без това разкриване да промени резултата. Хиляди хора ежедневно се консултират със своите хороскопи във вестниците, а след това получават неочаквани инфаркти или биват прегазени от коли.
Никога не бива да се забравя какво причиниха вярващите конкистадори при инвацията си в Южна Америка. Избиването с пушки, вируси и стомана (ясна референция) на жителите на цял един континент не е точно смиреността, за която претендират днешните им наследници в раса.
Макар и добронамерени, неговите угризения се базират на идеята, че индианците са живеели в един девствен рай и че Испания и Португалия са пропуснали шанса си да преоткрият невинността, предшестваща грехопадението на Адам и Ева. Това всъщност е самозалъгване и крайно снизхождение: олмеките и другите племена са имали собствени богове – обикновено умилостивявани с човешки жертвоприношения – а също така са разполагали с азбука и са разработили сложни системи за астрономия, земеделие и търговия. Те са записвали историята си и са открили 365-дневния календар, при това по-точен от европейските аналози. Една от народностите, тази на маите, е успяла освен това да стигне до изящната концепция за нулата, която споменах по-рано и без която математическите изчисления са много трудни. Тук е мястото да кажем, че средновековната папска институция винаги се е противопоставяла на идеята за нула като чужда и еретическа може би заради предполагаемо арабския ѝ (всъщност санскритски) произход, а може би и защото е допускала една плашеща възможност.
Много мислители са писали какво ли не по въпросите на вярата, най-често напреварвайки се да бъдат оригинални, но не и ангагонистични… по очевидни причини, кладите лесно се палят и силно горят.
Макар да не ми харесва да противореча на велика личност като Волтер, той е направо абсурден в твърдението си, че ако Бог не съществува, трябва бъде измислен. Проблемът е именно в човешкото измисляне на бога. Изследванията назад в еволюцията показват как животът постепенно изпреварва изчезването на видовете и знанието най-сетне е способно да преразгледа и изобличи невежеството. Вярно, религията още има грамадното, ако ще и обременително преимущество да се е появила първа. Но както Сам Харис ясно заявява в „Края на вярата”, ако загубим всичките си трудно добити знания, всички свои архиви и цялата си етика и морал в пристъп на колективна амнезия, сякаш извадена от роман на Маркес, и трябва да възстановяваме всичко по-съществено от самото начало, трудно е да си представим кога точно щеше да ни се наложи да си припомняме или да се уверяваме, че Исус е бил роден от девица.
Монотеизмът има много лица, но един общ корен в една микроскопична територия в Близкия Изток, където смесването на имперски амбиции и религиозни сблъсъци позволяват само на най-силните и пригодните да оцелеят – дарвиново противопоставяне на секти, които успяват да се развият до мащабни култове (вж. повече “В сянката на меча” на Том Холанд)
Синкретичните тенденции на монотеизма и общият произход на свидетелствата практически означават, че опровергаването на едно е опровергаване на всички. С колкото и ожесточение и омраза да се сражават помежду си, трите монотеизма твърдят, че споделят общо потекло поне от Петокнижието на Мойсей. Коранът удостоверява, че евреите са „хора на писанието”, Исус е пророк, а майка му – дева. (Интересно, че Коранът не вини евреите за убийството на Исус, както прави една от книгите на християнския Нов завет, но това е само защото излиза със странното твърдение, че някой друг е бил разпнат от евреите на негово място.)
Библията безспорно е написана от различни хора и безброй научни изследвания доказват това (вж. например „Изгубените християнства“ на Барт Ърман).
Библията може да оправдава – и всъщност го прави – трафика на хора, етническото прочистване, робството, купуването на булки и безразборното клане, но ние не сме обвързани с никое от тях, защото тя е съставена просто от груби, некултивирани човешки бозайници.
Коранът безспорно е написан от различни хора и единици научни изследвания доказват това – защото отговорът винаги е абсолютна агресия. Вижте повече например в “Еволюцията на Бог” на Робърт Райт.
В нито една епоха не е имало опит да се оспорят или дори изследват твърденията на исляма, който да не е бил посрещнат с крайно сурови и бързи репресии. Което ни води до условното заключение, че привидното единство и увереност на тази вяра всъщност са маска за дълбока и вероятно оправдана несигурност. Едва ли си струва да добавяме, че между различните школи на исляма има и винаги е имало кървави вражди, водещи до строго вътрешномюсюлмански обвинения в ерес и богохулство и до ужасни актове на насилие.
Но при по-внимателно вглеждане ислямът не е нищо повече от набор доста очевидни и зле подредени заемки, черпещ от по-ранни книги и традиции според случая. Така, вместо да е „роден в ясната светлина на историята” според великодушния израз на Ернест Ренан, ислямът в своя произход е също толкова сенчест и неясен, колкото и онези, от които е заимствал. Той има огромни претенции за себе си, изисквайки не само безусловно покорство и отдаденост от последователите си, но и почтителност и респект от страна на невярващите. Няма нищо – абсолютно нищо – в неговите учения, което и в най-малка степен да оправдава подобна арогантност и самомнение.
Ислямът неслучайно отхвърля идеята да е нова вяра, а още по-малко зачеркване на по-раншните. Той използва пророчествата на Стария завет и евангелията на Новия като вечна патерица, на която да се опира, или фонд, от който да черпи. В замяна на тази скромност единственото, което иска, е да бъде приет като абсолютното и окончателно откровение.
Най-лесно е да се присмеем на мормоните например, който нямат политическата мощ да избиват хора, но механизмите, с които те адаптират своите религиозни догми към промените в света, показва как го правят и останалите, когато нямат избор.
Ако нещо доказва човешкия произход на религията, то това е начинът, по който мормонските старейшини излизат от затруднението. Изправени пред недвусмислените слова на собствените си свещени книги, от една страна, и нарастващото презрение и изолация, от друга, те правят същото, както и когато любовта им към полигамията заплашва да навлече федерално възмездие над божия щат Юта. Получават още едно „откровение”, приблизително по време на гласуването на Закона за гражданските права от 1965 г., което им разкрива свише, че в крайна сметка черните също са хора.
Често мои вярващи приятели отричат Стария завет и завяват, че „признават“ само Новия. Но пропускат, че точно в Новия се въвежда зловещата концепция за вечно страдание, което дори на човекомразещия Яхве не е хрумвало.
Разграничението е по-скоро привидно, отколкото истинско, защото едва в евангелията за пръв срещаме споменаване на ад и вечни мъки. Мойсеевият бог може безцеремонно да стоварва върху цели племена, включително върху своето любимо, чума, сеч и дори поголовно изтребление, но щом гробът се затвори над жертвите, като цяло ги оставя на мира, освен ако не се сети да прокълне и потомството им. Едва с идването на Княза на мира чуваме кошмарната идея за по-нататъшно наказване и изтезаване на мъртвите. Още от бълнуванията на Йоан Кръстител синът божий е представен като някой, който, ако благите му слова не бъдат приети веднага, ще обрече невнимателните на вечен огън. Тези пасажи предоставят достатъчно материал за прочит на садистите в раса през вековете, а също със задоволство се цитират в тирадите на исляма.
Ако в нещо църквите са се доказали, то е, че могат и упорито прикриват своите хора, които извършват най-грозни прегрешения:
Когато свещениците решат да се развихрят, те се развихрят сериозно и вършат престъпления, от които на редовия грешник би му призляло. Би било за предпочитане да припишем това на потисната сексуалност, а не на самите проповядвани доктрини, но от друга страна, една от проповядваните доктрини е именно потискане на сексуалността… Така паралелът става неизбежен и откакто има религия, миряните от паствата разказват безброй анекдоти на тази тема.
И това не е наблюдение само сред клира. Фанатиците лесно успяват да се издигнат в религиозните структури.
На фона на всичко това е трудно да се твърди, че религията прави хората по-добри или по-цивилизовани. Обикновено колкото по-страшен е един престъпник, толкова по-набожен се оказва. Следва да се добави, че някои от най-всеотдайните хуманитарни работници също са вярващи (макар че най-добрите, които аз съм срещал, нито са били набожни, нито са пропагандирали някаква кауза). Но шансът зад злодействата да стои „човек на вярата”, е почти сто процента, докато шансът онзи, отстояващ хуманността и почтеността, да е религиозен, е горе-долу петдесет на петдесет. Ако започнем да се връщаме назад в историята, тези вероятности започват да наподобяват случайно сбъднал се хороскоп. Това е, защото религиите не биха могли да се зародят, а още по-малко да процъфтят без влиянието на фанатици като Мойсей, Мохамед или Джоузеф Кони, докато благотворителността и хуманитарната помощ, макар и да допадат на по-мекосърдечните вярващи, са продукти на модерните времена и просвещението. Преди тях религията се е разпространявала не с личен пример, а чрез по-старомодните методи на свещени войни и империализъм.
Много е важно децата да бъдат опазени от религията – от всяка една, докато сами нямат правото да взимат каквито решения пожелаят за живота си. Допускане на религиозно обучение на деца води само до разпространение на невежество и суеверия у възрастните.
Едно е сигурно – че религията винаги се е мъчила да влияе върху податливите и беззащитни детски съзнания и е правила всичко възможно да си осигури достъп до тях, формирайки съюзи със светските власти в материалния свят.
Всяка система на абсолютна власт обръща особено внимание на децата и контрола над тяхното възпитание. Онзи, който е казал „Дайте ми детето, докато навърши десет, и аз ще ви дам мъжа”, може и да е бил йезуит, но самата идея е много по-стара от ордена на Игнатий Лойола. Набиването на догми в главите на невръстните често дава обратен ефект, за което свидетелства съдбата на много светски идеологии, но явно религиите нямат нищо против да поемат този риск само и само да излеят достатъчно пропаганда върху основната маса от момченца и момиченца. А и на какво друго да разчитат? Ако религиозното образование се разрешаваше едва след достигане на известна зрялост, щяхме да живеем в съвсем различен свят. Вярващите родители са разделени по въпроса. Естествено, те нямат нищо против да споделят с потомството си радостите и чудесата на Рождество и други религиозни празници (а също да използват господ и по-дребни фигури като Дядо Коледа, за да укротяват немирниците), но вижте само какво става, ако детето или дори юношата кривне към друга религия или, не дай боже, секта. Тогава всички в един глас викат, че това е посегателство над невинността. Ненапразно всички монотеизми най-строго забраняват вероотстъпничеството.
И ако много родители тук вече ще са бесни, то доста повече биха защитили забрана на варварски ритуали като обрязването, които не бива по никой начин да се приемат като „свещени“.
Първоначално поискано от бог като кръвна отплата за успешната разправа с ханаанците, пълното обрязване вече е изобличено като онова, което е – осакатяване на безпомощни деца с цел съсипване на бъдещия им полов живот. Нищо не илюстрира връзката между религиозния варваризъм и потискането на сексуалността по-ясно от този „знак за завета” върху тялото. Кой може да преброи колко живота са осакатени по този начин, особено след като християнските лекари започват да прилагат древния юдейски фолклор в своите болници? И кой може спокойно да чете медицинските учебници и статистики, описващи броя на момченцата, умрели от инфекция след осмия си ден или останали с тежки и непоносими дисфункции и обезобразявания? Историята на сифилистичните и други заразявания от гнили равински зъби или други инфекции, от непохватно срязани уретри, а понякога и вени е просто ужасна.
Сексуалното въздържание в зряла възраст е пряк виновник за развиване на всякакви психически проблеми и това е лесно да бъде доказано.
Сексуалната невинност може да е очарователна при невръстните, ако не се проточи ненужно дълго, но безусловно е вредна и отблъскваща при зрелия, възрастен индивид. Още веднъж: как да изчислим вредата, нанесена от мръсни старчета и повехнали стари моми, назначавани от църквата за надзиратели в пансиони и сиропиталища? Римокатолическата църква в момента е принудена да отговаря на този въпрос по най-болезнения начин – като изплаща парични компенсации за гаври с деца. Вече са присъдени милиарди долари, но нима може да се сложи цена на поколенията момчета и момичета, запознали се със секса по най-плашещия и противен начин в ръцете на онези, на които те и родителите им са се доверили? „Тормоз на деца” е жалък и глупав евфемизъм за случващото се – говорим за системни изнасилвания и изтезания, категорично подпомагани и насърчавани от една йерархия, която съзнателно мести най-закоравелите престъпници в по-безопасни енории. Предвид фактите, излизащи на бял свят в съвременните градове, можем само да потреперваме при мисълта какво се е случвало през вековете, когато църквата е била отвъд всякаква критика. Но и какво да се очаква, ако беззащитни деца се предоставят в ръцете на асоциални личности, принудени да спазват лицемерно целомъдрие? Понякога безсилието и неудовлетворението избиват в жестоки телесни наказания, което само по себе си е достатъчно лошо. Но когато изкуствените задръжки действително се сринат, резултатът е поведение, от което биха настръхнали косите на всеки средностатистически онанист или прелюбодеец. И това не е по вина на неколцина кривнали от правия път пастири, а на една идеология, стремяща се да утвърди властта на църквата чрез контрол над половите инстинкти и дори над половите органи. Както и при религията като цяло, тук говорим за отживелица от боязливото детство на човешкия вид.
Разбира се, Хитлер. Достатъчно дълъг стана този текст, за да не го споменем. Не, Хитлер не е атеист, неговият вид тоталитаризъм прекрасно работи с църквата, за да си осигури властта, и тя охотно му съдейства.
Още първото дипломатическо споразумение, сключено от правителството на Хитлер на 8 юли 1933 г., едва няколко месеца след идването му на власт, е именно с Ватикана. В замяна на безпрепятствен контрол върху образованието на децата католици в Германия, прекратяването на нацистката пропаганда срещу тормоза в католическите училища и приюти и някои други привилегии и отстъпки Светият престол нарежда на Католическата центристка партия да се саморазпусне и безцеремонно заповядва на католиците в страната да се въздържат от всякаква политическа дейност, разминаваща се с официалния курс на режима. На първото заседание на кабинета си след подписването на този капитулационен акт Хитлер обявява, че новите обстоятелства ще бъдат „особено значими в борбата срещу международното еврейство”. И той не само не бърка, но дори недооценява собствения си късмет. 23-те милиона католици, живеещи в Третия райх, много от които са показали огромно лично мъжество, съпротивлявайки се на настъпващия нацизъм, сега са изкормени и кастрирани като политическа сила. Техният собствен Свят отец им е казал да отдадат „кесаревото кесарю” в най-лошия исторически смисъл. От този момент нататък енорийските архиви стават достояние на държавата, която определя по тях кой е „расово чист” и кой, според Нюрнбергските закони, трябва да бъде подложен на безкрайни гонения.
Изучавайки Втората световна война, откриваме, че 25 процента от личния състав на СС са практикуващи католици, а също че никой католик не е бил заплашен с отлъчване от църквата заради участие във военни престъпления. (Вярно, Йозеф Гьобелс е бил отлъчен, но това е станало по-рано, а и той си го е заслужил поради непростимия грях да се ожени за протестантка.) Човешките същества и дела са несъвършени, не ще и дума. Но нима може да има по-ярко доказателство, че и светите институции са човешко дело?
Да не забравяме и съвременните тоталитаризми като този в Северна Корея. Хичънс описва личния си сблъсък с бежанци от тази затворена държава и как опитите на християнски проповедници да ги покръстят не среща разбиране поради една проста причина.
Когато си тръгвах оттам, изпитвайки смесено чувство на облекчение, гняв и остра жалост, аз напусках една тоталитарна и същевременно религиозна страна. Впоследствие съм беседвал с много от доблестните хора, опитващи се да подкопаят тази нечовешка система отвън и отвътре. Веднага ще призная, че едни от най-смелите ѝ противници са християните антикомунисти. Един от тях неотдавна ми даде интервю, в което откровено разказа, че му е трудно да проповядва идеята за Спасителя на малцината ужасени и полумъртви от глад хора, успели да избягат от своята държава затвор. Цялата представа за непогрешим и всемогъщ избавител им звучала твърде познато. Като за начало им стигали и купичка ориз, предпазлив допир с друга култура и малко отдих от неспирната глъч на принудителния ентусиазъм.
Нещата са крайно прости:
Религията е изчерпала своята обосновка. Благодарение на телескопа и микроскопа тя вече не предлага обяснение за нищо важно. Докато някога е могла чрез тоталния си контрол върху мирогледа да предотвратява появата на съперници, днес е способна само да пречи на прогреса и да го забавя. Вярно, че понякога прави и изкусни отстъпки пред него, но това е само за да си остави избор между забвението и обструкционизма, между безсилието и откровената реакция. Бедата е там, че е програмирана винаги щом разполага с избор, да избира по-лошата алтернатива. Изправена пред поразителните открития за нашата развиваща се мозъчна кора, за безкрайните простори на Вселената, за аминокиселините, съставляващи собственото ни тяло, какво предлага тя? Тотално унищожение в името на Бога или пък фалшиви обещания, че ако се обрежем, молим се в правилната посока или поемаме в уста късчета хляб и вино, ще бъдем „спасени”.
Само можем да гадаем къде щеше да е човечеството, ако религиите не бяха задържали с векове развитието му в упорита защита на нелепи догми и водене на безброй войни. Винаги е имало атеисти и агностици, винаги е имало скептици и неверници, но само в последните 2-3 века те имат шанс да излязат начело и да променят света – както доказват думите, които пиша в момента, които почиват изцяло върху откритията на атеисти.
Нашият вид никога не е страдал от липса на глупци, но смея да твърдя, че броят на доверчивите наивници, вярващи, че има бог, не отстъпва на броя на онези, вярващи в обратното. Би било нескромно да намеквам, че интелигентността и любопитството вземат превес по-скоро при атеистите, но факт е, че винаги е имало хора, забелязващи невероятността на съществуването на бог, злините, вършени в негово име, шансовете той да е човешка измислица, и наличието на алтернативни теории и обяснения. Няма как да знаем имената на всички тези мъже и жени, защото те винаги и навсякъде са били обект на брутално преследване. По същата причина не можем да разберем и колко на брой привидно набожни люде са били тайни неверници. Дори през XVIII и XIX век в относително либерални държави като Англия и САЩ скептици с лично богатство и стабилно обществено положение като Джеймс Мил и Бенджамин Франклин са смятали за благоразумно да не споделят открито възгледите си. Така че, когато четем за великолепието на християнската живопис и архитектура или за ислямската астрономия и медицина, не бива да забравяме, че става дума за достижения на съответните цивилизации и култури (някои от тях вече получили наченки при ацтеките и китайците), които са имали толкова общо с вярата, колкото и техните предшественици с човешките жертвоприношения или империализма. Също, освен в редки изключения, можем само да гадаем дали тези архитекти и художници не са криели своите най-съкровени мисли от погледите на вярващите. Галилей вероятно е щял необезпокояван да работи с телескопа си, ако прибързано не си е признал, че наблюденията му имат космологични последици…
Ако сте прочели всичко дотук, ви поздравявам. Но и отделни пасажи да са ви попаднали пред очите, се надявам да са ви накарали поне малко да се замислите. „Бог не е велик“ не е само антирелигиозна книга – тя е книга за разума и свободната воля, за правото да се отхвърлят с лекота нещата, които настояват да бъдат приемани на гола вяра. Тя не може да вдига планини – но може да срива сгради и цели държави, както е доказвала пак и пак в историята.
Аз изпълних нашата с Благой мечта. Тази книга я има на български, най-после един от най-големите хуманисти и мислители, живели някога, Кристофър Хичънс, говори на нашия език. Сега вече вие решавате съдбата ѝ. Choose wisely, както казваше побелелият рицар, който векове наред пази Граала, само за да попадне в ръцете на Индиана Джоунс. Така става с религиите и техните символи – попадат в ръцете на неверници и внезапно се превръщат просто в дървени чаши без магия в тях. Каквито са били изначално.
От същите жанрове
